Въпреки победата си обаче той не изглеждаше щастлив от раздялата с мен. Въздъхна, като погледна към едно от информационните табла за заминаващите полети.
— Време е да преминеш през паспортната проверка, иначе ще си изпуснеш полета.
Кимнах.
— Благодаря за… — За какво точно? За помощта му? — За всичко.
Тъкмо тръгнах, но той ме докосна по рамото.
— Това ли е всичко, което носиш със себе си?
Повечето от дрехите ми бяха разпръснати из Русия. Един от алхимиците бе намерил обувки, джинси и един суичър, но това щеше да ми е достатъчно за връщането ми в Съединените щати.
— Наистина не се нуждая от нищо повече — казах му аз.
Ейб повдигна вежди. Обърна се към един от пазителите си и с лек жест посочи към мен. Пазителят веднага смъкна палтото от гърба си и ми го подаде. Той беше слаб, но въпреки това палтото му се оказа прекалено широко за мен.
— Не, нямам нужда…
— Вземи го — заповяда ми Ейб.
Взех го. След това, за моя още по-голяма изненада, Ейб започна да издърпва шала от врата си. Беше от най-хубавите му шалове, кашмирен, изтъкан от пъстра гама от ярки цветове, по-уместен за Карибите, отколкото за Монтана. Опитах се и сега да протестирам, но само изражението на лицето му се оказа достатъчно, за да ме принуди да млъкна още преди да си отворя устата. Просто увих шала около врата си и му благодарих сърдечно, като не преставах да се питам дали някога отново ще го видя. Ала не го попитах, защото имах чувството, че нямаше да ми отговори.
Когато най-после кацнахме в Монтана, след цели тридесет часа, бях абсолютно уверена, че в скоро време няма да пожелая да летя с какъвто и да е самолет — или поне през следващите пет години. Или може би десет. Без никакъв багаж преминаването ми през летищните контроли се оказа лесно. Ейб предварително бе съобщил за пристигането ми, но нямах представа кого ще изпратят да ме посрещне. Имаше вероятност да е Албърта, която сега оглавяваше пазителите в академията „Св. Владимир“. Или може би майка ми. Никога не знаех къде се намира тя в конкретния момент и сега внезапно осъзнах, че много, много искам да я видя. Тя би била най-логичният избор за мой посрещач.
Затова изненадата ми бе голяма, когато видях, че този, който ме чакаше на изхода на летището, не беше някой друг, а самият Ейдриън.
Широка усмивка озари лицето ми и тутакси ускорих крачките си. Прегърнах го, което изуми и двама ни.
— Никога през целия си живот не съм била така щастлива да те видя — признах му.
Той ме притисна леко към себе си, сетне се отдръпна и ме огледа с неприкрито възхищение.
— Сънищата никога не могат да съперничат на реалността, малък дампир. Изглеждаш възхитително. — След мъчителните си преживявания със стригоите постепенно се бях съвзела, пък и Оксана продължи да ме лекува въпреки протестите ми — заличи дори белезите по шията ми, без да ме попита откъде ги имам. Не исках никой да знае за тях.
— А ти изглеждаш… — Огледах го преценяващо. Както винаги, беше облечен изискано, с вълнено тричетвърти дълго палто. Зеленият му шал много отиваше на очите му. Тъмнокестенявата му коса беше разрошена, както си я харесваше, но лицето му — ами… Както вече споменах, Саймън го бе ударил здравата няколко пъти, така че сега едното око на Ейдриън беше подуто и насинено. Въпреки всичко, като се замислих за него и за всичко, което бе сторил… е, никакви белези нямаха значение. — … великолепно.
— Лъжкиня.
— Лиса не можа ли да излекува окото ти?
— Това е почетен знак. Придава ми мъжественост. Хайде, принцесо, вашата карета ви очаква отвън.
— Защо изпратиха точно теб? — попитах го, докато вървяхме към паркинга. — Трезвен ли си?
Ейдриън въобще не удостои с отговор последния ми въпрос.
— Ами сега Академията официално не носи отговорност за теб, защото си напуснала и така нататък. Затова те, реално погледнато, не са задължени да те посрещат. Никой от другите твои приятели не може да напуска кампуса… но аз? Аз съм свободен дух, оставен на произвола на съдбата. Затова наех една лимузина и ето ме тук.
Думите му пробудиха в мен смесени реакции. Останах трогната, че си бе направил труда да дойде дотук, но от друга страна се разтревожих, че Академията не поемаше никаква отговорност за мен. По време на всичките ми пътувания непрекъснато си мислех, че ще се завърна в академията „Св. Владимир“ като в свой роден дом… макар че формално погледнато, вече не ми беше такъв, така че сега можех да я посещавам само като гост.