Но вместо това тя ме прегърна силно.
— Знаех си — заговори, почти задавена от сълзите си. — Знаех си, че ще се върнеш.
— Разбира се — промърморих, притиснала глава до рамото й. — Казах, че ще се върна.
Моята най-добра приятелка. Отново си върнах най-добрата приятелка. След като имах нея, навярно ще успея да се възстановя от случилото се в Сибир. И ще продължа живота си напред.
— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съжалявам за това, което направих.
Отдръпнах се изненадано назад. Влязох в стаята и затворих вратата.
— Съжаляваш? За какво съжаляваш? — Въпреки радостта ми от срещата очаквах да ме посрещне сърдита заради това, че я бях напуснала. Нямаше да се стигне до тази бъркотия с Ейвъри, ако бях наблизо. Така че обвинявах единствено себе си.
Тя приседна на леглото с насълзени очи.
— За това, което ти наговорих… когато си тръгна. Нямах право да казвам онова, което ти казах тогава. Нямам право да те контролирам. И се чувствам ужасно, защото… — Изтри сълзите от очите си и се опита да избърше следите от тях надолу по страните си. — Чувствам се ужасно, защото ти казах, че няма да съживя Дмитрий. Искам да кажа, зная, че това сега няма значение, но все пак трябваше да ти предложа да…
— Не, не! — Седнах на пода пред нея и сграбчих ръцете й, все още развълнувана от чудото да съм отново с нея. — Погледни ме в очите. Няма за какво да съжаляваш. И аз ти наговорих неща, които не биваше да изричам. Случва се на хората, когато са разстроени. Никоя от нас не бива да се упреква за нищо. А колкото до това да го съживиш… — Въздъхнах. — Ти беше права, като отказа да го направиш. Дори и да го бяхме намерили, преди да го превърнат в стригой, пак нямаше да има значение. Не можеш да имаш духовна връзка с повече от една личност. Тъкмо това се е объркало при Ейвъри.
Е, това бе само част от бъркотията на Ейвъри. Огромна роля бяха изиграли нейните манипулации и злоупотребата със силата.
Сълзите на Лиса секнаха.
— Как успя да го направиш, Роуз? Как така накрая се оказа тук, при това точно когато най-много се нуждаех от помощта ти? Как разбра?
— В Сибир се запознах с друга личност, владееща магията на духа. Тя умее активно да прониква в умовете на хората, да си общува с тях, при това на всеки човек, а не само на този, с когото има връзка. Също както и Ейвъри. Докато бях свързана с теб, Оксана проникна в моето съзнание. Наистина е странно как се получи. — Съвсем скромно казано.
— Това е още една сила, която не владея — унило пророни Лиса.
Усмихнах се.
— Ей, знаеш ли, че никога не бях срещала някой да владее магията на духа и да раздава такива яки удари като теб. Това е то поезия в действие, Лис.
Тя изпъшка, но аз усетих как й стана приятно, че я нарекох с някогашния й прякор.
— Надявам се никога повече да не ми се налага да го правя. Не съм родена за боец, Роуз. Ти си тази, която е силна в тази част. Аз съм онази, която наблюдава отстрани и може да се притече на помощ с морална подкрепа, както и да излекува раните след сражението. — Вдигна ръцете си и ги огледа. — Уф, Не. Определено не искам повече да раздавам удари и юмруци.
— Но поне сега знаеш, че можеш да се справиш. Ако пък поискаш да се поупражняваш…
— Не — засмя се тя. — Сега има да упражнявам толкова много неща с Ейдриън. Особено след като ми разказа за останалите умения, които другите постигат чрез магията на духа.
— Чудесно. Може би ще е най-добре, ако нещата бъдат както преди.
Лицето й внезапно стана сериозно.
— Господи, надявам се. Роуз… толкова много глупости направих, докато Ейвъри беше наоколо. — Посредством връзката ни усетих за какво най-силно страдаше: Кристиан. Сърцето й се късаше по него. Със сигурност беше проляла доста сълзи. След като Дмитрий бе откъснат насила от мен, много добре знаех какво е да загубиш такава любов. Мислено се заклех да направя нещо, за да й помогна. Но сега не му беше времето. Двете с нея първо трябваше да възстановим приятелството си.
— Не си могла да сториш нищо — изтъкнах й. — Тя е била прекалено силна с нейните внушения. Особено когато те е тласкала към пиенето, с което е ликвидирала защитата ти.
— Да, но не всички го знаят или ще го разберат.
— Но ще го забравят — успокоих я. — Винаги така става.