— Дайте ми малко време да го обмисля. Скоро ще реша. Обещавам.
Тя се намръщи, замисли се, след което кимна рязко.
— Добре.
И двете се изправихме и Албърта тръгна с мен към изхода. Погледнах я.
— Хм, ако се дипломирам… смятате ли, че има възможност отново да се кандидатирам официално за пазител на Лиса?
Зная, че вече са определили други за нея и че аз съм, хм, донякъде в немилост.
Спряхме до вратата и Албърта сложи ръка на кръста си.
— Не зная. Но поне можем да опитаме. Ситуацията е доста сложна.
— Да, зная — изрекох натъжено, като си спомних своеволния характер на кралица Татяна.
— Но както казах, ще направим каквото можем. А що се отнася до това, което ти казах за дипломирането ти с ниски оценки… Няма да са такива. Е, възможно е да са по-ниски по математика и другите точни науки, обаче това е извън моята сфера на контрол. Но ще бъдеш сред най-добрите от целия випуск. Лично аз ще те тренирам.
— Добре — кимнах, като осъзнах колко сериозна отстъпка е това от нейна страна.
Тъкмо бях излязла навън в коридора, когато тя ме извика:
— Роуз?
Хванах дръжката на вратата и погледнах назад:
— Да.
Лицето на Албърта беше нежно… както никога досега.
— Съжалявам — рече. — Съжалявам за всичко, което се случи. И за това, че никой от нас не можа да направи нищо.
Видях го в очите й — знаеше за мен и Дмитрий. Само не бях сигурна как точно го е научила. Може би е чула нещо след битката със стригоите, но може да се е досетила отпреди това. Независимо от всичко лицето й не изразяваше упрек, а само искрено състрадание и симпатия. Кимнах й забързано, но с признателност, преди да изляза навън.
Открих Кристиан на следващия ден, но разговорът ни бе кратък. Той бе тръгнал да се срещне с някой от учениците си и май вече закъсняваше за срещата. Все пак се спря, прегърна ме и изглеждаше искрено зарадван отново да ме види. Това доказваше колко се бяхме сближили, имайки предвид враждебните ни отношения, когато се срещнахме за пръв път.
— Появи се съвсем навреме — заяви той. — Лиса и Ейдриън умираха от притеснение и тревоги за теб, но не са единствените. Сама знаеш, че Ейдриън направо си го проси някой да го постави на мястото му. Не мога все аз да върша това.
— Благодаря. Убийствено е за мен да ти го призная, но и ти ми липсваше. В цяла Русия не може да се намери някой, който да ти съперничи по сарказъм. — Но след малко веселото ми настроение помръкна. — И като заговори за Лиса…
— Не, не. — Той вдигна ръка в знак на протест и лицето му се вкамени. — Сигурен бях, че няма да ми се размине.
— Кристиан! Тя те обича. Знаеш, че това, което се случи, не бе по нейна вина…
— Знам го — прекъсна ме той. — Но това още не означава, че не ме боли. Роуз, зная, че си такава по природа и не се колебаеш да казваш неща, за които всички останали се боят да говорят, но моля те… не и този път. Необходимо ми е време, за да си изясня всичко.
Трябваше да преглътна доста от коментарите, които си бях приготвила. Лиса бе споменала за Кристиан по време на вчерашния ни разговор. Изключително много съжаляваше за случилото се помежду им — вероятно най-вече заради това мразеше Ейвъри. Лиса искаше да се видят с Кристиан и да се сдобрят, но той продължаваше да упорства и да се държи на дистанция. И да, не можеше да се отрече, че имаше право. Не ми беше работа да се намесвам в това — или поне засега. Но исках да им помогна да изгладят нещата.
Затова уважих желанието му и се задоволих само с кимване.
— Добре. Засега те оставям на спокойствие.
Последните ми думи го накараха да изкриви устни в лека усмивка.
— Благодаря. Виж какво, трябва да вървя. Но ако искаш да покажеш на тези хлапета как се рита задник по старомодния начин, ела някой път. Джил ще припадне, като те види отново.
Обещах му, че ще го направя и го оставих да продължи по пътя си, тъй като и аз имах работа. Но това още не означаваше, че бях приключила с него.
Имах среща на вечеря с Ейдриън и Лиса, в един от салоните в сградата за гости. Заради разговора с Кристиан вече закъснявах, затова се втурнах през глава във фоайето на сградата, без много да обръщам внимание на хората наоколо.
— Винаги забързана — изрече един глас. — Истинско чудо ще е, ако някой успее да те накара да спреш.
Застинах на място и се обърнах с широко отворени очи.
— Мамо…
Тя се бе облегнала на стената със скръстени ръце, както винаги с късо подстригана кестенява коса, къдрава и разбъркана. Лицето й, обрулено от ветровете като това на Албърта заради постоянното пребиваване на открито, изразяваше облекчение и… любов. Нямаше дори следа от гняв или осъждане. Никога досега през целия си живот не съм била толкова щастлива да я видя. Само след миг бях в прегръдките й, отпуснала глава на гърдите й, въпреки че беше по-ниска от мен.