— Как? — попитах я. — Как, по дяволите, си се забъркала с някой като него?
Тя ме изгледа обидено.
— Ибрахим е прекрасен мъж. Но ти не го познаваш така, както аз го познавам.
— Очевидно. — Поколебах се. — Мамо… ти би трябвало да знаеш. Как си изкарва Ейб парите?
— Той е бизнесмен. И познава много хора, на които прави услуги, ето защо има такова влияние.
— Но какъв точно е неговият бизнес? Чух, че е незаконен. Само да не е… о, Господи. Моля те, кажи ми, че не продава кървави курви или нещо подобно.
— Какво? — Изглеждаше шокирана. — Не. Разбира се, че не.
— Но се занимава с незаконна дейност.
— Кой го твърди? Той никога не е бил залавян да върши нещо незаконно.
— Кълна се, че думите ти звучат почти като опит за шега. — Никога не бях очаквала от нея да защитава един криминално проявен тип, но вече самата аз знаех много добре към каква лудост може да те тласне любовта.
— Ако е искал да ти каже, е щял да го направи. Край на историята, Роуз. Освен това ти също криеш свои тайни. Двамата много си приличате.
— Шегуваш ли се? Той е арогантен, саркастичен, обича да заплашва хората и… О! — Добре. Може би имаше право.
Лека усмивка или нещо като полуусмивка заигра на устните й.
— Наистина никога не съм очаквала да се срещнеш с него при такива обстоятелства. Никога не съм очаквала въобще да го срещнеш и точка. И двамата си мислехме, че ще е най-добре, ако той не присъства в живота ти.
Внезапно ме осени нова мисъл.
— Ти си била, нали? Ти си го наела да ме намери.
— Какво? Свързах се с него, когато ти изчезна… но със сигурност не съм го наемала.
— Кой тогава? — зачудих се. — Каза, че работел за някого.
Влюбената й усмивка, подклаждана от приятните спомени от младостта й, стана иронична.
— Роуз, Ибрахим Мазур не работи за никого. Не е от тези, които можеш да наемеш.
— Но той каза, че… почакай. Защо ме преследваше? Да не би да намекваш, че ме е излъгал?
— Е — призна тя, — няма да му е за пръв път. Ако те е следил, то не е било защото някой е поискал това от него или му е платил. Направил го е, защото е искал. Искал е да те намери и да се увери, че си добре. Сигурно е използвал всичките си контакти, за да те проследи и открие.
Припомних си кратката история на запознанството ми с Ейб. Всичко беше забулено в мистерия, дразнещо, вбесяващо. Но бе пътувал пяла нощ, за да ме прибере, когато бях нападната. Беше много настоятелен в желанието си да ме върне в Академията, където щях да съм на сигурно място. Очевидно ми бе подарил този шал от семейното му наследство, защото не е искал да ми е студено по пътя. Той е прекрасен мъж, така каза майка ми.
Предполагах, че имаше и по-лоши бащи.
— Роуз, ето те и теб. Защо се бавиш толкова? — Майка ми и аз се обърнахме, когато Лиса влезе във фоайето. Като ме видя, лицето й светна. — Хайде, елате и двете. Храната започва да изстива. Няма да повярваш какво е доставил Ейдриън.
Двете с майка ми се спогледахме набързо. Имаше да си кажем още много неща, но можеше да почака.
Нямах представа как Ейдриън бе успял да го уреди, но като влязохме в салона, заварихме изобилие от китайска храна. В Академията почти не я сервираха, но когато се случваше, никога нямаше добър вкус. Но това тук беше наистина страхотно. Десетки купи с пилешко в сладко-кисел сос и яйца „фу йонг“. В ъгъла, в контейнера за отпадъци, видях картонени опаковки с отпечатан отстрани адрес на някаква фирма от Мисула за доставка на китайска храна.
— Как, по дяволите, домъкна всичко това тук? — попитах. Не само че изглеждаше вкусно, но и още беше топло.
— Да не го правим на въпрос, Роуз — каза ми Ейдриън, докато пълнеше чинията си с печено свинско с ориз. Имаше вид на безкрайно доволен от себе си. — Просто му се наслади. След като Албърта уреди документите ти, всеки ден ще се храним така.
Застинах насред хапката.
— Откъде разбра за това?
Той само ми смигна.
— Когато нямаш какво да правиш, освен да висиш в кампуса през цялото време, все научаваш това-онова.