И макар това сега да нямаше значение, Лиса бе измъкнала от него признанието, че голяма част от увлечението му по Ейвъри се е дължало на внушенията й. Той я харесвал и нямал нищо против да се впусне в романтична афера, но силите й го накарали да изпитва много по-голямо увлечение, отколкото нормално би почувствал. Или поне той така твърдеше. Ако бях момче и всичко това ме бе сполетяло, вероятно също бих казала, че съм била под влиянието на някаква могъща магия.
Но сега, съдейки по това как ме изпиваше с очи, не можех да повярвам, че през последния месец или приблизително толкова някоя друга е успяла да заеме запазеното за мен място в сърцето му.
— Направи ми предложение — изрекох накрая. — И ми го напиши, като ми поднесеш точно описание на причините, поради които смяташ, че си добър кандидат за мой бъдещ ухажор.
Той се засмя, но после видя изражението ми.
— Ама ти сериозно ли? Звучи ми като упражнение за домашна работа. Именно заради това не уча в някой колеж.
Щракнах с пръсти.
— Захващай се за работа, Ивашков. Искам да видя дали можеш да издържиш да работиш поне един цял ден.
Очаквах да изтърси някоя шега или да каже, че ще го отложи за по-късно, но вместо това само ми кимна.
— Добре.
— Добре ли? — Сега аз се почувствах както майка ми преди малко, когато толкова бързо се съгласих с нея.
— Да. Веднага се прибирам в стаята си, за да се заема с изпълнението на възложената ми задача.
Изгледах го недоверчиво, когато посегна за палтото си. Никога не бях виждала Ейдриън така да се разбърза, когато ставаше дума да се свърши нещо. О, не. В какво се бях забъркала?
Внезапно се спря и бръкна в джоба на палтото си с типичната си, вбесяваща усмивка.
— Всъщност аз на практика съм ти написал едно есе. За малко да забравя. — Измъкна един сгънат лист и го размаха във въздуха. — Трябва да си вземеш телефон. Повече нямам намерение да ти служа като телефонен секретар.
— Какво е това?
— Някакъв тип от чужбина се обади преди малко… каза ми, че телефонният ми номер бил запомнен в телефона му. — Ейдриън отново стрелна с поглед Лиса и майка ми, но те още бяха потънали в своя разговор. — Каза ми, че имал съобщение за теб и не иска да го споделям с никого. Накара ме да го запиша и да му прочета какво съм записал. Трябва да знаеш, че ти си единствената личност на този свят, за която съм готов да направя това. Мисля да го спомена, когато седна да пиша предложението ми за среща.
— Може ли просто да ми го дадеш?
Подаде ми бележката с намигване и с лек поклон, след което се сбогува с Лиса и майка ми. Зачудих се дали наистина има намерение да ме удостои с писмено предложение за среща. Но вниманието ми беше много по-силно привлечено от бележката. Не се съмнявах кой му се е обадил. Нали бях използвала мобилния телефон на Ейб, за да се обадя на Ейдриън от Новосибирск, а по-късно бях споделила с Ейб за финансовия принос на Ейдриън към моята сибирска експедиция. Очевидно баща ми — уф, това все още си оставаше нереална мисъл за мен — е решил, че Ейдриън заслужава доверие, макар че се зачудих защо майка ми не беше избрана за посредник.
Разгънах бележката, но ми отне няколко секунди, докато разчета почерка на Ейдриън. Ако наистина смяташе да ми пише предложение за среща, искрено се надявах да го напечата на принтер. В бележката пишеше:
Изпратих съобщение на брата на Робърт. Той ми отговори, че не мога да му предложа нищо, с което да го заставя да разкрие къде се намира Робърт — а повярвай ми, има много неща, които мога да му предложа. Но той заяви, че тъй като ще трябва да прекара остатъка от живота си там, то тази информация ще умре с него. Реших, че ще искаш да го знаеш.
Това едва ли бе есето, което Ейдриън е трябвало да напише. Освен това беше донякъде загадъчно, но Ейб едва ли би искал съдържанието на бележката да бъде лесно разбираемо за Ейдриън. За мен обаче посланието бе съвършено ясно. Братът на Робърт беше Виктор Дашков. По някакъв начин Ейб бе успял да предаде своето съобщение на Виктор независимо в какъв ужасен и отдалечен затвор се намираше. (Някак си не се изненадах, че Ейб е успял да се справи с тази задача.) Ейб несъмнено е опитал да направи сделка с Виктор, за да открие къде е Робърт, но Виктор е отказал. И това не бе изненадващо. Поначало Виктор далеч не беше най-услужливият, за което обаче сега не можех да го обвинявам. Той бе хвърлен зад решетките за цял живот. Какво можеше да предложи някой на един доживотно осъден, което наистина да внесе някаква промяна в съществуването му?