— Това би било чудесно. Напоследък съм доста заета, но ще се опитаме да намерим време.
Изглежда, нито бащата, нито Кирова забелязаха любезния отказ, но нещо проблесна в очите на Ейвъри, което подсказа на Лиса, че посланието й е разбрано.
— Благодаря — отвърна тя. Освен ако не грешах, по лицето й за миг пробягна сянка, което издаде, че е наранена. — Сигурна съм, че ще измислим нещо.
— Добре, добре — кимна господин Лазар, нищо неподозиращ за драмата на дъщеря си. — Може би ще покажете на Ейвъри сградата за гости? Тя е настанена в източното крило.
— Разбира се — рече Лиса, макар това да бе последното, което искаше.
Тя, Кристиан и Ейвъри се приготвиха да тръгнат, но в този миг в кабинета влязоха други двама. Единият беше морой, малко по-млад от нас, а другият бе дампир, двадесетина годишен — пазител, съдейки по твърдото, сериозно изражение на лицето.
— А, ето ви и вас — рече господин Лазар и им кимна. Отпусна ръка върху рамото на момчето. — Това е синът ми Рийд. Той е по-малък и ще учи тук. Много е развълнуван.
Всъщност Рийд изобщо не изглеждаше развълнуван. Беше най-киселият и нацупен младеж, когото бях виждала. Ако възнамерявах да играя ролята на тийнейджър, на който му е крив светът, щях да науча всичко, което ми е нужно за целта от Рийд Лазар. Притежаваше същите красиви черти като Ейвъри, но смръщената му физиономия ги разваляше. Господин Лазар представи останалите на Рийд. Единственият му отговор беше гърленото:
— Здрасти.
— А това е Саймън, пазителят на Ейвъри — продължи господин Лазар. — Разбира се, докато сме в кампуса, не е нужно да бъде постоянно с нея. Знаете как е. Въпреки това съм сигурен, че ще го виждате доста често.
Надявах се, че няма. Той не изглеждаше толкова неприветлив като Рийд, но определено беше доста намръщен и мрачен, нещо необичайно дори сред пазителите. Изведнъж изпитах нещо като жал към Ейвъри. Ако това бе единствената й компания, на нейно място щях отчаяно да искам да се сприятеля с някой като Лиса. Но Лиса бе дала съвсем ясно да се разбере, че не желае да е част от интригите на Татяна. След кратък разговор тя и Кристиан съпроводиха Ейвъри до сградата за гости и веднага си тръгнаха. Обикновено Лиса би останала да помогне на момичето да се настани и би й предложила по-късно да хапнат заедно. Но не и този път. Не и след като подобни подмолни мотиви бяха на ход.
Върнах се в собственото си тяло в хотела. Знаех, че повече не биваше да ме е грижа за живота в Академията, дори би трябвало да се чувствам зле заради Ейвъри. При все това, докато лежах там и се взирах в мрака, не можах да потисна известно самодоволно — да, много егоистично — удовлетворение от тази среща. Явно в близко бъдеще не се очертаваше Лиса да се сдобие с нова най-добра приятелка.
Глава 4
Във всеки друг момент от живота ми може би с удоволствие бих разгледала Москва. Сидни така бе планирала пътуването, че когато влакът ни пристигна там, разполагахме с няколко часа, докато се качим на следващия за Сибир. Това ни предостави достатъчно време, за да се помотаем наоколо и да хапнем, макар че тя настояваше да влезем в гарата, преди да се е стъмнило. Въпреки горещите ми уверения, че с мен е в безопасност, и многото мълнии на врата ми, тя не искаше да рискува.
За мен нямаше значение как ще прекараме времето си в града. Единственото, което имаше значение, бе, че с всеки изминал час се приближавах до Дмитрий. И така двете със Сидни се разхождахме безцелно, любувахме се на гледката и почти не разговаряхме. Никога досега не бях идвала в Москва. Градът беше красив, оживен, процъфтяващ, многолюден, пълен с магазини. Бих прекарала цели дни в пазаруване и посещаване на ресторантите. Места, за които бях чувала през целия си живот — Кремъл, Червения площад, Болшой театр — бяха в непосредствена близост. Независимо колко готино беше всичко наоколо, аз съзнателно се стараех да не обръщам внимание на красивите гледки, защото ми напомняха за… ами, за Дмитрий.
Той често ми бе говорил за Русия и през цялото време се кълнеше, че всичко там много щяло да ми хареса.
— За теб всичко ще бъде като вълшебна приказка — каза ми той веднъж. Беше миналата есен по време на упражненията преди часовете, малко преди да завали първият сняг. Наоколо се стелеше мъгла и всичко бе покрито с кристални капки роса.
— Съжалявам, другарю — отвърнах и вдигнах ръце, за да завържа косата си на конска опашка. Дмитрий винаги обичаше косата ми да е разпусната, но по време на упражнение по бойни техники? Дългата коса само щеше да ми пречи. — Борч и някаква задръстена и остаряла музика не са представата ми за щастлив край.