Въздъхнах и прибрах бележката, донякъде трогната от опита на Ейб да направи нещо за мен, колкото и безплоден да се бе оказал. И отново си спомних за най-важния проблем. Дори и Виктор да съобщи къде се намира Робърт, какво значение имаше? Колкото повече мислех за събитията в Русия, толкова по-абсурдна ми се струваше идеята за връщането на един стригой в първоначалния му облик. Само смъртта, истинската смърт можеше да освободи стригоите, само смъртта…
Гласът на майка ми ме сепна и ме спаси от това да възкреся отново в съзнанието си сцената на моста. Каза ми, че трябвало да тръгва, но обеща по-късно пак да си говорим. Веднага щом Джанин излезе, двете с Лиса проверихме дали всичко е подредено в салона, преди да се приберем в моята стая. Имахме още толкова много да си споделяме. Качихме се на горния етаж и се зачудих кога ли ще успея да се преместя от сградата за гости обратно в моето общежитие. Вероятно след като Албърта приключи с формалностите по записването ми отново в Академията. Все още ми се струваше невъзможно да повярвам, че съм се върнала към предишния си живот и съм скъсала с всичко, което се бе случило през последния месец.
— Да не би Ейдриън да ти е написал любовно писмо? — попита ме Лиса. Гласът й прозвуча закачливо, но през връзката ни усетих, че тя още се тревожи, че толкова дълбоко скърбя за Дмитрий.
— Все още не — успокоих я. — По-късно ще ти обясня.
Пред стаята ми заварихме една от надзирателките в общежитието, която тъкмо се беше приготвила да почука на вратата. Като ме видя, ми подаде един солидно опакован колет.
— Тъкмо ти го носех. Пристигна с днешната поща.
— Благодаря — казах, взех го от нея и го огледах. Моето име и адресът на академията „Св. Владимир“ бяха написани съвсем точно, което ме изненада, тъй като пристигането ми тук беше съвсем внезапно. Нямаше адрес на подателя, но колетът бе облепен с руски марки и пощенски клейма на международна поща.
— Знаеш ли от кого е? — попита ме Лиса, след като жената си тръгна.
— Не зная. С доста хора се срещнах в Русия. — Можеше да е изпратено от Олена, Марк или Сидни. Ала… нещо, което не можех съвсем добре да обясня, ме накара да настръхна.
Разкъсах колета от едната страна и бръкнах вътре. Ръката ми напипа нещо студено и метално. И още преди да го извадя, вече знаех какво е. Сребърен кол.
— О, Господи — ахнах.
Завъртях сребърния кол и опипах с пръста си гравирания геометричен орнамент по дръжката му. Нямаше съмнение. Беше единствен. Това бе сребърният кол, който бях взела от хранилището на Галина. Същият, с който…
— Защо някой ще ти изпраща сребърен кол? — попита Лиса.
Не й отговорих, а вместо това извадих следващото, което бе в колета — малка пощенска картичка. На нея, с почерк, който ми беше до болка познат, бе написано:
Забравила си още един урок: никога не обръщай гръб, докато не се увериш, че врагът ти е мъртъв. Изглежда, ще трябва да преговорим отново този урок при следващата ни среща — която ще е скоро.
С любов:
— О — простенах, като едва не изпуснах картичката. — Това не е на добро.
За миг светът се завъртя и затворих очи, за да поема дълбоко дъх. За стотен път си припомних събитията от нощта, в която избягах от Дмитрий. Всеки път емоциите и вниманието ми се концентрираха върху изражението на лицето му, когато го прободох, върху тялото му, падащо в черната вода. Сега обаче вниманието ми се съсредоточи върху подробностите от схватката. Припомних си как той в последната минута се отдръпна леко — точно когато забих сребърния си кол в сърцето му. В първия момент си бях помислила, че не съм го забила достатъчно дълбоко — докато не видях лицето му да се отпуска и сетне да пада.
Но явно наистина не бях забила сребърния кол достатъчно силно. Първоначалният ми инстинкт се оказа верен, но събитията се развиха твърде бързо. Той е паднал… и после какво? Дали сребърният кол се е разхлабил и от самосебе си се е извадил? Или той го е изтръгнал от гърдите си? А може би просто е изхвръкнал при удара с водата?