— Добре — казах накрая. — Кажи ми, ако промениш решението си.
Върнах се в леглото и заспах изненадващо бързо, въпреки тревогите, че Сидни може да остане през цялата нощ в коридора. Все пак, когато се събудих на сутринта, тя се бе свила в леглото си, потънала в дълбок сън. Очевидно умората бе надвила дори страха й от мен. Станах тихо и съблякох тениската и шортите, с които си бях легнала. Умирах от глад, а и реших, че Сидни навярно ще спи по-дълго, ако не съм наоколо.
Ресторантът се намираше в съседния вагон и сякаш беше излязъл от някой стар филм. Елегантните тъмночервени покривки върху масите, месинговата украса и тъмно дърво, сребърните прибори и чаши от цветно стъкло придаваха на мястото старомодна атмосфера. Приличаше повече на ресторант, който бих могла да открия по улиците на Санкт Петербург, отколкото на вагон-ресторант. Поръчах нещо, което смътно напомняше на пържена филийка, но имаше сирене отгоре. Сервираха ми го с наденица, която явно навсякъде беше еднаква.
Тъкмо привършвах, когато се появи Сидни. Когато я видях за пръв път, реших, че елегантните й панталони и блуза са заради „Найтингейл“. Но скоро открих, че това е обичайният й стил на обличане. Според мен беше една от онези, които нямат в гардероба си тениски и джинси. Миналата нощ в коридора имаше неугледен вид, но сега бе облечена в спретнати черни панталони и тъмнозелен пуловер. Аз носех джинси и ватирана блуза с дълги ръкави и се почувствах направо развлечена до нея. Косата й бе старателно сресана и пригладена, но при все това изглеждаше леко разрошена. Подозирах, че винаги има такъв вид, колкото и да се стараеше. Аз бях вързала моята на стегната конска опашка. Тя седна срещу мен и когато сервитьорът приближи, си поръча омлет на чист руски.
— Откъде го знаеш? — попитах я.
— Кое, руския ли? — Тя сви рамене. — Трябваше да го науча още като малка. Както и още няколко други езика.
— Леле. — Аз се бях записала на начален курс по два други езика, но никак не ме биваше. Навремето не му бях отдала особено значение, но заради това пътуване, а и заради Дмитрий, наистина ми се искаше да бях учила руски. Предполагам, че още не беше твърде късно, а и откакто бях тук, вече бях научила няколко израза и думи. Но все пак… цялата работа с чуждите езици ми се струваше доста обезкуражителна.
— Трябвало е да научиш доста неща за тази работа — изрекох замислено, докато се питах какво ли е да си част от тайна група, която пресича международни граници и си има работа с всякакви чужди правителства. Изведнъж ми хрумна нещо. — А онова нещо, което използва за стригоя? Разлага тялото ли?
Тя се усмихна. Почти.
— Е, вече ти казах, че алхимиците са започнали като хора, които са се опитвали да измислят различни отвари, нали? Онази течност е продукт на химически изследвания и открития и позволява много бързо да се отърваваме от труповете на стригоите.
— А може ли да се използва, за да се убие стригой? — попитах с искрен интерес. Щеше да е много по-лесно да се разтварят стригоите с някаква течност, отколкото да се унищожават по обичайните начини: обезглавяване, пронизване в сърцето или изгаряне.
— Боя се, че не. Действа само върху трупове.
— Жалко. — Чудех се дали разполага с други подобни отвари, но реших, че не бива да злоупотребявам с въпросите към Сидни. — Какво ще правим, когато пристигнем в Омск?
— Омск — поправи ме тя. — Ще вземем кола и с нея ще изминем останалия път.
— Била ли си там? В този град?
Тя кимна.
— Веднъж.
— Какво представлява? — попитах, изненадана от тъжната нотка в гласа си. Освен желанието да намеря Дмитрий, една част в мен искаше да се вкопчи във всяко нещо, свързано с него. Исках да науча всичко за него, което не ми бе известно досега. Ако от училището ми бяха дали вещите му, щях да спя с тях всяка нощ. Но много бързо бяха разчистили стаята му. Сега можех да събера само отделни частици от него, сякаш трупането на откъслечна информация по някакъв начин можеше да го задържи близо до мен.
— Прилича на всеки друг град, обитаван от дампири.
— Никога досега не съм била в такъв.
Сервитьорът донесе омлета на Сидни. Ръката й с вилицата застина във въздуха.
— Така ли? Мислех си, че ти… ами, не зная.
Поклатих глава.
— През целия си живот съм живяла в Академията. Или почти. — Двегодишното ми пребиваване сред хората не беше важно.