Сидни дъвчеше замислено. Бях готова да се обзаложа, че няма да изяде целия си омлет. Съдейки по първата вечер на запознанството ни, а и докато вчера чакахме влака, можех да заключа, че тя почти нищо не ядеше. Все едно живееше от въздуха. Може би беше още нещо характерно за алхимиците. Или по-скоро за Сидни.
— Половината от жителите на града са хора, другата половина — дампири, но дампирите живеят сред тях. Те имат цяло свое тайно общество, за което хората изобщо не подозират.
Винаги съм подозирала, че дампирите си имат своя собствена култура, но нямах представа как се вписва в града.
— И? — попитах. — Какво представлява техният свят?
Тя остави вилицата си.
— Да кажем, че не е зле да си готова за всичко.
Глава 5
Останалата част от пътуването мина спокойно. Сидни така и не се почувства удобно с мен, но понякога, когато се опитвах да разбера нещо по руската телевизия, тя ми отделяше време, за да ми обясни. Имаше някои различия, свързани с културата, между тези шоута и онези, с които бях отраснала, така че в това имахме нещо общо. Понякога тя се усмихваше на нещо, което и двете намирахме за забавно, и за миг ми се струваше, че навярно бихме могли да бъдем приятелки. Знаех, че никога нямаше да намеря заместничка на Лиса, но мисля, че част от мен все още копнееше да запълни празнотата, отворила се в душата ми, когато си тръгнах.
Сидни дремеше почти през целия ден и започнах да си мисля, че просто страда от безсъние и спи на пресекулки. Отношението й към храната продължаваше да е същото — едва я докосваше. Винаги ми даваше останалото и аз започнах да проявявам малко повече интерес към руската кухня. Когато за пръв път пристигнах тук, трябваше да експериментирам и сега бе хубаво да следвам съветите на някой, който знаеше доста повече за тази страна от мен.
На третия ден от пътуването ни пристигнахме в Омск. Омск беше по-голям и по-хубав град, отколкото очаквах да видя в Сибир. Дмитрий винаги се шегуваше с мен, че представите ми за Сибир като за Антарктида са погрешни, и сега установих, че е бил прав — поне що се отнася до южната част от областта.
Времето не беше по-различно, отколкото в Монтана по това време на годината, когато слънцето стопляше все още хладния пролетен въздух.
Когато пристигнахме, Сидни ми каза, че ще осигури превоз чрез един морой, който познавала. Неколцина живееха в града, смесвайки се с многобройното му население. Но с напредването на деня се натъкнахме на проблем. Никой морой не желаеше да ни закара до града на дампирите. Очевидно пътищата бяха твърде опасни. Стригоите често ги обикаляха през нощта, надявайки се да уловят някой морой или дампир. Колкото повече ми обясняваше Сидни, толкова повече се притеснявах за своя план. Очевидно в самия град на Дмитрий нямало много стригои. Според Сидни те се криели из околностите, но не живеели там постоянно. В такъв случай шансовете ми да намеря Дмитрий рязко намаляваха. Нещата дори се влошиха, когато спътничката ми продължи да ми изяснява ситуацията.
— Много стригои пътуват из страната, за да търсят жертви, като само минават през града. Пътят е доста отдалечен и не особено оживен, затова някои стригои се задържат за кратко, надявайки се на лесна плячка. След това се придвижват другаде.
— В Америка стригоите често живеят в големите градове — отбелязах разтревожено.
— Тук също. Така е по-лесно да хващат незабелязано жертвите си.
Да, това определено объркваше плановете ми. Ако Дмитрий не живееше постоянно в този град, щях да имам доста сериозни проблеми. Знаех, че стригоите обичат големите градове, но някак си се бях убедила, че Дмитрий ще се върне в града, където бе отраснал.
Но ако Дмитрий не беше там… внезапно осъзнах необятността на Сибир. Бях научила, че Омск дори не е най-големият град в региона и все пак щеше да бъде трудно да се намери дори един стригой. А да го търся в градове, които може да са по-големи? Нещата можеха много, много да се усложнят, ако предположението ми за местоположението на Дмитрий се окажеше грешно.
Откакто тръгнах да го търся, от време на време имах мигове на слабост, когато почти се надявах, че никога няма да го открия. Все още ми бе мъчително да си го представям като стригой. Освен това постоянно ме връхлитаха образи… образи за онзи Дмитрий, който беше, както и спомени за времето, което бяхме прекарали заедно.
Мисля, че най-ценният ми спомен беше малко преди да бъде превърнат в стригой. Това бе един от онези моменти, когато бях всмукала в себе си голяма част от мрака в Лиса, причинен от духа. Бях напълно изгубила контрол, неспособна да се овладея. Боях се, че ще се превърна в чудовище, че ще се самоубия, както бяха сторили преди мен други пазители.