Дмитрий ми помогна да дойда на себе си, давайки ми от силата си. Тогава осъзнах колко силна е връзката ни, колко идеално се разбираме един друг. В миналото се отнасях скептично към идеята за сродните души, но в онзи миг разбрах, че е истина. А с тази емоционална връзка дойде и физическата. Дмитрий и аз най-после отстъпихме пред взаимното си привличане. Бяхме се заклели никога да не го правим, но… е, просто чувствата ни бяха твърде силни. Вече бе невъзможно да стоим далеч един от друг. Любихме се и това беше първият ми път. Понякога си мисля, че ще остане единственият.
Случилото се беше невероятно и за мен бе невъзможно да отделя физическата наслада от емоционалното преживяване. След това двамата останахме известно време да лежим един до друг в малката хижа и това също бе прекрасно. Това бе един от редките моменти, когато чувствах, че той е изцяло мой.
— Спомняш ли си магията за прелъстяване на Виктор? — попитах, като се сгуших по-близо до него.
Дмитрий ме погледна, сякаш съм откачила.
— Разбира се.
Виктор Дашков беше морой от кралски произход, който бе приятел на Лиса и семейството й. Но ние не подозирахме, че от години бе изучавал тайно духа и бе открил, че Лиса го владее дълго преди тя самата да разбере. Беше я измъчвал с най-различни психо игрички, които я накараха да повярва, че полудява. Интригите му достигнаха своята кулминация, когато я отвлече и подложи на мъчения, докато тя не излекува болестта, която го убиваше.
Понастоящем Виктор излежаваше доживотна присъда заради това, което бе причинил на Лиса, както и заради заговор срещу правителството на мороите. Бе един от малцината, които знаеха за връзката ми с Дмитрий, което изключително много ме тревожеше. Той дори бе усилил взаимното ни привличане чрез магия за прелъстяване — една огърлица, омагьосана с елемента земя и внушение. Това бе опасна магия, която бе накарала мен и Дмитрий да се отдадем на най-първичните си инстинкти. В последния момент бяхме дошли на себе си и до онази нощ в хижата успявахме да сдържаме чувствата си, когато физическото и емоционалното ни привличане достигна върха си.
— Не съм мислила, че може да стане по-хубаво — казах на Дмитрий, след като се любихме. Изпитвах известно неудобство да говоря за това. — Мислех си за това през цялото време… за това, което тогава се случи помежду ни.
Той се извърна към мен и придърпа завивките. В хижата беше студено, но в леглото, с одеялата, ни беше топло. Предполагам, че трябваше да се облечем, но това бе последното, което ми се искаше да направя. Да усещам голите ни тела, притиснати едно до друго, бе най-хубавото нещо на света.
— Аз също.
— И ти ли? — изумих се. — Аз си мислех… не зная. Мислех си, че си твърде дисциплиниран за това. Смятах, че се опитваш да го забравиш.
Дмитрий се засмя и ме целуна по шията.
— Роуз, как бих могъл да забравя, че съм лежал гол до жена, толкова красива като теб? Прекарах буден много нощи, докато си припомнях всяка подробност. Отново и отново си повтарях, че е било грешно, но бе невъзможно да те забравя. — Устните му се спуснаха към ключицата ми, а ръката му погали бедрото ми. — Ти си запечатана завинаги в съзнанието ми. Нищо, нищо на този свят не може да промени това.
Точно такива спомени правеха толкова трудно да се разбере това пътуване, предприето с цел да го убия, дори и да беше стригой. Все пак… в същото време, точно тези спомени затвърждаваха решението ми да го унищожа. Исках да го помня като мъжа, когото обичах и който ме бе прегръщал в леглото. Не трябваше да забравям, че този мъж не би искал да остане чудовище.
Не бях особено възхитена, когато Сидни ми показа колата, която бе купила, особено след като аз бях дала парите за нея.
— С това нещо ли ще пътуваме? — възкликнах. — Ще може ли да ни откара толкова далеч? — Пътуването очевидно щеше да продължи няколко часа.
Тя ме изгледа смаяно.
— Сериозно ли говориш? Знаеш ли какво е това? Ситроен от 1972-ра! Тези коли са удивителни! Имаш ли представа колко беше трудно да се сдобиеш с такава в дните на Съветския съюз? Не мога да повярвам, че онзи тип се съгласи да ни я продаде. Явно беше пълен невежа.
Знаех съвсем малко за ерата на Съветския съюз, а още по-малко за колите-класики, но Сидни галеше капака на возилото, сякаш бе влюбена в него. Кой би се досетил, че Сидни е такъв фен на колите? Може и да беше ценна, но на мен не ми приличаше на такава. За да бъда честна, трябва да кажа, че колата не беше ръждясала, нито очукана и с изключение на древния си външен вид изглеждаше чиста и добре поддържана.