— Дали може да се движи?
Лицето й доби още по-изумен вид, ако изобщо това бе възможно.
— Разбира се!
И се оказа права. Моторът се оживи с тихо мъркане и след като видях как потегли, започнах да разбирам възхищението й. Искаше тя да шофира, и аз понечих да изтъкна, че сме я купили с моите пари. Обаче щом видях обожанието, с което съзерцава колата, реших да отстъпя и да не заставам между нея и това чудо на техниката.
Всъщност бях доволна, че ще потеглим веднага. Вече бе късно следобед. Ако пътят бе толкова опасен, колкото твърдяха всички, не би било добре да шофираме нощем. Сидни се съгласи, но заяви, че ще изминем по-голяма част от пътуването, преди слънцето да залезе, а след това ще отседнем на място, което тя познавала. Сутринта сме щели да достигнем до крайната цел на пътуването.
Колкото повече се отдалечавахме от Омск, толкова по-безлюден ставаше пейзажът наоколо. Докато наблюдавах местата, през които минавахме, все повече започвах да разбирам обичта на Дмитрий към тази земя. Наистина бе покрита с оредели шубраци и изглеждаше запусната, но пролетта бе раззеленила полетата и имаше нещо необяснимо красиво в тази дива пустош. В някои отношения ми напомняше на Монтана, макар че притежаваше собствена атмосфера.
Не можах да устоя, но се възползвах от слабостта на Сидни към колата, за да завържа разговор.
— Разбираш ли от коли? — попитах.
— Малко — отвърна тя. — Баща ми е алхимикът в нашето семейство, но майка ми е механик.
— Наистина ли? — изненадах се. — Това е… малко необичайно.
Разбира се, едва ли точно аз имах право да говоря за семейни традиции. Имайки предвид, че животът ми бе посветен на битки и убийства, едва ли можех да претендирам, че имам женска професия.
— Тя наистина е много добра и ме е научила на доста неща. Не бих имала нищо против да си изкарвам прехраната с това. Не бих имала нищо против и да отида в колеж. — В гласа й прозвуча горчива нотка. — Предполагам, че има още много неща, които бих искала да мога да правя.
— А защо не ги правиш?
— Трябва да бъда следващият алхимик в семейството. Сестра ми… ами, тя е по-голяма и обикновено най-голямото дете наследява тази работа. Но тя е… безполезна.
— Това беше доста грубо.
— Да, може би. Но тя просто не може да се справи с подобно нещо. Когато става дума да попълни колекцията си от червила и гланц за устни, е неуморна. Но да се справи с организирането на тази работа, както и с контактите с всички хора, които са ни нужни? Не, никога не би могла. Татко каза, че аз съм тази, която би могла.
— Е, това поне е комплимент.
— Предполагам.
Сидни изглеждаше толкова тъжна, че съжалих, задето бях подела този разговор.
— Ако имаш възможност да отидеш в колеж, какво би искала да учиш?
— Гръцка и римска архитектура.
Реших, че е голям късмет, че не шофирам, защото със сигурност в този миг колата би излязла от шосето.
— Сериозно?
— Знаеш ли нещо за това?
— Ъъъ, не.
— Невероятно е. — Тъжното й изражение бе изместено от искрена възхита, изглеждаше почти толкова влюбена, както когато говореше за колата. Сега разбрах защо толкова хареса железопътната гара. — Майсторството и техническите умения да се сътвори нещо такова… ами, направо е нереално. Ако след този стаж алхимиците не ме върнат обратно в Щатите, се надявам да ме изпратят в Гърция или Италия.
— Това би било страхотно.
— Да. — Усмивката й помръкна. — Но с тази работа няма никакви гаранции, че ще получиш каквото искаш.
След тези думи тя се умълча, а аз реших, че дори този кратък разговор е малка победа. Оставих я на мислите й за колите класики и архитектурата, докато моите поеха в друга посока. Стригоите. Дългът. Дмитрий. Винаги Дмитрий…
Е, Дмитрий и Лиса. Винаги бях раздвоена относно факта кой от двамата ми причиняваше по-голяма болка. Днес, докато се унасях в колата, това беше Лиса, най-вече благодарение на скорошното посещение на Ейдриън в съня ми.
Рано вечерта в Русия означаваше рано сутринта в Монтана. Разбира се, тъй като в училището важеше нощното разписание, за тях всъщност беше нощ, въпреки изгрялото слънце. Вечерният час наближаваше и скоро всички трябваше да се върнат в общежитията си.