— Няма смисъл да учиш. Просто намери от кого да препишеш.
Тя се изправи.
— Да не би да намекваш, че не съм достатъчно умна?
— По дяволите, не! — Той също се изправи и си наля питие от добре заредения бар, който винаги му беше под ръка. Използваше алкохола като лекарство, което сам си бе предписал, за да преодолява страничните ефекти на духа. Ако смяташе да използва духа през нощта, имаше нужда от вцепенението, което му осигуряваше този порок. — Ти си най-умната личност, която познавам. Но това не означава, че се налага непременно да работиш.
— Не можеш да успееш в живота, ако не работиш. Преписването от другите няма да те доведе доникъде.
— Все едно — ухили се той. — Аз преписвах постоянно, докато бях в училище, и виж ме колко добре се оправям днес.
Лиса завъртя очи, прегърна го набързо за довиждане и си тръгна. След като остана сама, усмивката й се стопи. Всъщност мислите й поеха в доста мрачна посока. Споменаването ми бе събудило най-различни чувства в душата й. Тревожеше се за мен — отчаяно се тревожеше. Беше казала на Кристиан, че се чувства зле заради случилото се между нас, но досега не бях осъзнавала с пълна сила колко много се измъчва. Разкъсваше се от вина, чувстваше се объркана и постоянно се упрекваше за това, което е трябвало, а не е сторила. А най-вече аз ужасно й липсвах. Изпитваше същото като мен — сякаш част от нея е била откъсната.
Ейдриън живееше на четвъртия етаж и Лиса се насочи към стълбите, вместо към асансьора. Докато вървеше, мислите й тревожно препускаха. Безпокоеше се, че никога няма да овладее духа до съвършенство. Безпокоеше се за мен. За това, че напоследък не усещаше тъмните странични ефекти на духа и се питаше дали аз не ги поглъщах, също както пазителката Анна. Тя бе живяла преди векове и бе свързана със свети Владимир, на когото бе кръстено училището ни. Анна бе поемала в себе си лошите ефекти на духа и заради това бе изгубила разсъдъка си.
На втория етаж до Лиса достигнаха крясъци, въпреки вратата, която разделяше стълбите от коридора. Макар да знаеше, че това не би трябвало да я засяга, тя се поколеба. Любопитството надделя над възпитанието. Миг по-късно бутна тихо вратата и пристъпи в коридора. Гласовете идваха откъм ъгъла. Лиса надникна предпазливо, не че имаше нужда. Беше познала гласовете.
Ейвъри Лазар стоеше в коридора с ръце на кръста и се взираше в баща си. Той стоеше на прага на апартамента си. Позите им бяха сковани и враждебни и помежду им прехвърчаха гневни искри.
— Ще правя това, което искам! — изкрещя тя. — Не съм ти робиня.
— Ти си моя дъщеря — изрече спокойно той със снизходителна нотка в гласа. — Макар че понякога ми се иска да не беше.
Леле. И двете с Лиса бяхме шокирани.
— Тогава защо ме принуждаваш да стоя на това тъпо място? Позволи ми да се върна в двора!
— И да срамиш баща си? Едва се отървахме да не опетним семейната репутация или поне не много. Няма начин да те изпратя там сама и да те оставя да вършиш един Бог знае какво.
— Тогава ме изпрати при мама! Швейцария е много по-добро място от това тук!
Настъпи пауза.
— Майка ти е… заета.
— О, страхотно — рече Ейвъри саркастично. — Това е любезен начин да кажеш, че тя не ме иска. Не се изненадвам. Само ще съм пречка за нея и любовника й.
— Ейвъри! — Гласът му отекна висок и сърдит. Лиса трепна и отстъпи назад. — Този разговор приключи. Върви в стаята си и се постарай да изтрезнееш, преди някой да те е видял. Утре сутринта те очаквам на закуска и искам да си в приличен вид. Ще имаме някои важни посетители.
— Да, а Бог знае, че най-важното е да пазим приличие.
— Върви си в стаята — повтори той. — Преди да съм повикал Саймън, за да те завлече насила там.
— Да, сър — усмихна се тя превзето. — Както заповядате, сър.
След тези думи той затръшна вратата. Лиса се дръпна обратно зад ъгъла. Не можеше да повярва, че той бе казал всички тези неща на собствената си дъщеря. За няколко минути настъпи тишина. Тогава Лиса чу стъпки, които идваха към нея. Ейвъри зави внезапно зад ъгъла и спря пред Лиса.
Беше облечена в тясна, къса рокля от някакъв син плат, който проблясваше като сребро на светлината. Косата й бе разпусната и разрошена, а от синьосивите й очи се стичаха сълзи, които оставяха дълбоки следи по тежкия й грим. Миризмата на алкохол бе силна и задушаваща. Тя побърза да закрие очите си с ръка, очевидно засрамена, че я виждат в това състояние.
— Е — рече равнодушно, — предполагам, че си чула семейната ни драма.