Лиса се почувства не по-малко неудобно, задето я бяха хванали да шпионира.
— Аз… съжалявам. Нямах намерение. Просто минавах и…
Ейвъри се изсмя дрезгаво.
— Е, не мисля, че има значение. Вероятно всички в сградата са ни чули.
— Съжалявам — повтори Лиса.
— Недей. Не си направила нищо лошо.
— Не… искам да кажа, съжалявам, че той… сещаш се, че ти наговори всички тези неща.
— Това е присъщо за „добрите“ семейства. Всички имат срамни тайни. — Ейвъри скръсти ръце и се облегна на стената. Дори разстроена и раздърпана, беше красива. — Господи, понякога го мразя. Не се обиждай, но това място е отегчително до смърт. Запознах се с няколко типа, с които излязох тази вечер, но… и те бяха адски досадни. Единствено бирата ги правеше донякъде поносими.
— Защо… защо баща ти те е довел тук? — попита Лиса. — Защо не си… не зная, в колеж?
Ейвъри отново се изсмя.
— Няма ми достатъчно доверие. Докато бяхме в кралския двор, се забърках с един готин тип, който работеше там. Разбира се, обикновен морой. Баща ми се паникьоса, че ще се разчуе. Затова, когато му предложиха работа тук, той ме взе със себе си, за да ме надзирава и измъчва. Мисля, че се страхува, ако отида в колеж, да не избягам с някой обикновен човек. — Въздъхна. — Кълна се в Бог, ако Рийд не беше тук, просто щях да избягам.
Лиса дълго време не каза нищо. С всички сили се бе старала да избягва Ейвъри. След многобройните заповеди, които кралицата й даваше напоследък, това й се струваше единственият начин да й се опълчи и да избегне контрола й. Но сега се питаше дали не е сгрешила за Ейвъри. Тя не й приличаше на шпионка на Татяна. Не приличаше на някой, който би искал да моделира Лиса и да я превърне в съвършена аристократка. По-скоро Ейвъри приличаше на тъжно и наранено момиче, чийто живот се изплъзваше от контрол. Някой, на когото също постоянно му заповядваха, както напоследък на Лиса.
Лиса пое дълбоко дъх, преди да изрече следващите думи.
— Искаш ли утре да обядваш с мен и Кристиан? Никой няма да възрази, ако дойдеш в нашата столова. Макар че не мога да обещая, че ще е толкова вълнуващо, както си свикнала.
Ейвъри отново се усмихна, но този път с много по-малко горчивина.
— Е, моите планове бяха да се напия в стаята си. — Извади от чантата си нещо, което приличаше на бутилка уиски. — Скрила съм някоя и друга бутилка.
Лиса не бе напълно сигурна как да приеме отговора й.
— Значи… ще се видим на обяд?
Сега Ейвъри се поколеба. Сетне много бавно по лицето й се изписаха надежда и интерес. Лиса се концентрира, опитвайки се да види аурата й. Отначало малко се затрудни, навярно защото бе изморена от практиката си тази вечер с Ейдриън. Но когато най-после успя да види аурата на Ейвъри, забеляза, че е смесица от цветове: зелено, синьо и златно. Нищо необичайно. На места бе примесена с червено, както често ставаше с тези, които бяха разстроени. Но изведнъж, направо пред погледа на Лиса, червеното избледня.
— Да — промълви Ейвъри накрая. — Би било страхотно.
— Мисля, че за днес не можем да стигнем по-далеч.
В другия край на света гласът на Сидни ме стресна, изтръгвайки ме от съзнанието на Лиса. Не зная колко дълго се бях отнесла, но Сидни бе отбила от главната магистрала и сега навлизахме в малък град, който се вписваше идеално в представите ми за дивата и гориста сибирска пустош. Всъщност „град“ беше доста преувеличено определение. Имаше само няколко разпръснати къщи, магазин и бензиностанция. Зад сградите се простираха земеделски полета и аз видях повече коне, отколкото коли. Малкото хора, които бяха навън, се взираха с удивление в колата ни. Небето бе добило тъмнооранжев оттенък, а слънцето се спускаше все по-ниско и ниско зад хоризонта. Сидни беше права. Наближаваше падането на нощта и не биваше да оставаме на пътя.
— Остават ни още най-много два часа път — продължи Сидни. — Пътувахме с доста добра скорост и ще пристигнем там утре преди обяд. — Тя вече бе стигнала до другия край на градчето — което ни отне, да кажем минута — и спря колата пред обикновена бяла къща с обор до нея. — Тук ще отседнем.
Слязохме от колата и приближихме къщата.
— Тук твои приятели ли живеят?
— Не. Никога не съм ги виждала. Но те ни очакват.
Още мистериозни връзки между алхимиците. Вратата ни отвори около двадесетина годишна жена от човешката раса, с приятелско изражение, която гостоприемно ни покани вътре. Знаеше само няколко думи на английски, но преводаческите умения на Сидни свършиха работа. Сидни бе дружелюбна и очарователна, както никога досега, навярно защото домакинята ни не беше някое презряно вампирско изчадие.