Бети Д’Анджело едва не се разплака.
— Ние използваме тампони с бетадин за промиване на раните. А не с алкохол.
Мики пренебрегна отговора и се обърна към съдията. Помоли за почивка и молбата му беше уважена. Репортерите се втурнаха към вратата и в настъпилото относително уединение аз му се извиних от цялото си сърце.
— Чувствам се адски глупаво — каза той незлобливо. — Видях медицинския доклад, но алкохолът ми е убягнал.
— И аз бях напълно забравила до този момент — рекох. — Явно се е изтрило от паметта ми.
Казах на Мики, че не съм била на работа, когато Джейкъби ми се обади в „Сузис“. Казах му също какво бях пила и че не съм била излязла от строя, защото притокът на адреналин при гонитбата напълно бе изчистил алкохолното въздействие, ако го е имало при качването ми в колата.
— Нали обикновено пийваш една-две чашки по време на храна? — попита Мики.
— Да. Няколко пъти в седмицата.
— Ето, видя ли! Пиенето по време на храна за теб е нещо обичайно, а и 0.67 промила си е гранична стойност. После обаче за теб настъпва съществен катаклизъм. Простреляна си. Боли те. Убиваш човек — и това се превръща в натрапчива мисъл. Половината от жертвите на престрелки изцяло заличават случката от съзнанието си. Ти добре се оправяш, като знаем през какво си минала.
Въздъхнах.
— И сега какво?
— Поне знаем с какво разполагат. Може да привикат Сам Кабът да даде показания и ако ме оставят да разпитам копелето, всичко ще е наред.
Съдебната зала отново се напълни и Мики се върна на мястото си. Балистичен експерт свидетелства, че куршумите, извадени от тялото ми, съвпадат с изстреляните от пистолета на Сара Кабът; чухме и записаното на видео изявление на Джейкъби от болничното легло. Той беше моят свидетел от местопрестъплението.
Макар видимо да изпитваше болки от огнестрелната рана, Джейкъби даваше обстойни показания за нощта на десети май. Първо описа автомобилната катастрофа.
— Обаждах се за линейка, когато чух изстрелите — каза той. — Обърнах се и видях как лейтенант Боксър пада. Сара Кабът стреля два пъти в нея, а Боксър нямаше оръжие в ръката си. После момчето ме простреля с револвер. — Ръката на Джейкъби предпазливо посочи омотаното му в превръзки тяло. — Това е последното, което запомних, преди да изгубя съзнание.
Разказът на Джейкъби си го биваше, но не беше достатъчен, за да обърне хода на делото.
Само един човек можеше да ми помогне оттук нататък. Аз носех нейните дрехи, седях в нейния стол. Гадеше ми се, раните ми пулсираха. Честно казано, не знаех дали ще успея да отърва кожата или само ще влоша положението.
Моят адвокат ме погледна с топлите си кафяви очи.
„Спокойно, Линдзи.“
Изправих се с олюляване, когато името ми проехтя в съдебната зала.
Мики Шърман ме викаше да дам показания.
Глава 19
Давала съм свидетелски десетки показания през кариерата си, но за пръв път се налагаше да браня себе си. Толкова години да защитавам обществото, а сега да бъда хваната така натясно. Беснеех вътрешно, но нямаше начин да го покажа.
Изправих се, заклех се в бог върху стара износена библия и оставих съдбата си в ръцете на моя адвокат. Мики пристъпи към въпроса без заобикалки.
— Линдси, беше ли пияна в нощта на десети май?
Съдията се намеси.
— Моля не се обръщайте към клиента си на малко име.
— Добре. Лейтенант, бяхте ли пияна същата вечер?
— Не.
— Добре. Да се върнем по-назад. Бяхте ли дежурна същата вечер?
— Не. Дежурството ми свърши в пет часа следобед.
Мики ме прекара през събитията от нощта с всичките мъчителни подробности и аз разказах всичко. Описах питиетата, които бях изпила в „Сузис“ и казах на съда за обаждането от Джейкъби. Заявих, че съм казала на Джейкъби истината, когато съм го уверила, че съм годна да работя с него през въпросната вечер.
Когато Мики ме запита защо съм отвърнала на обаждането, след като не съм дежурна, отговорих:
— Аз съм полицай двадесет и четири часа в денонощието. Когато партньорът ми има нужда от мен, се отзовавам.
— Открихте ли въпросната кола? — запита Мики.
— Открихме я.
— Какво се случи след това?