— Линдси, в този град хората с глави на раменете са на твоя страна. Ти си свестен човек, по дяволите, както и добро ченге.
Думите на Джо проникнаха в мен по начин, който острите стрели на Мейсън Бройлс не постигнаха. Отпуснах глава на фината му синя риза и оставих дълго сдържаните сълзи да потекат, докато той ме успокояваше.
— Вече съм добре — казах накрая. Избърсах сълзите си с хартиената салфетка, която ми предложи Джо. — Това е от сенната хрема. Винаги ме избива на сълзи от големи количества цветен прашец.
Молинари се разсмя и ме притисна здраво, докато колата се изкачваше към дома ми. Пресякохме Дванадесета улица и пред погледа ни се показаха неравните редици с пастелните викториански къщи.
— Готова съм веднага да напусна работата си — заявих, — но ще се изтълкува като чувство за вина.
— Ония деца са убийци, Линдси. Никой съдебен състав няма да гласува в тяхна полза. Просто няма начин.
— Обещаваш ли?
Джо отново ме притисна до себе си, без да отговори. Знаех, че вярва безрезервно в мен, но никога няма да обещае нещо, което не може да изпълни.
— Веднага ли си тръгваш? — попитах накрая.
— Много ми се ще да не се налагаше, но трябва.
Работата на Джо в Националната служба за сигурност рядко му позволяваше да се откъсне, за да бъде с мен.
— Някой ден ще имам собствен живот — произнесе той нежно.
— Да. Аз също.
Истина ли е? Или глупава фантазия? Сложих пак глава на рамото му. Стискахме си ръцете и се радвахме на последните си мигове заедно за седмици напред, без да говорим. Накрая се целунахме и си казахме тихо довиждане на прага на жилището ми.
Едва горе в апартамента осъзнах колко емоционално изчерпана се чувствам. Мускулите ме боляха от напрежението да се държа, а на хоризонта не се очертаваше облекчение. Вместо да изчисти очернената ми репутацията, изслушването се оказа само генерална репетиция на друг съдебен процес. Чувствах се като плувец на края на силите си и далеч от разбиващите се вълни на брега. Легнах си с Марта в голямото меко легло, придърпах завивките до брадичката си и се оставих на съня да ме обгърне като гъста мъгла.
Глава 23
Лъч ранно утринно слънце проби облаците, когато хвърлих последния куфар в багажника на колата, щракнах колана и изкарах експлоръра от алеята на заден ход. Нямах търпение да се махна от града, както впрочем и Марта, която надничаше през прозореца на седалката до мен и вече правеше вятър с опашката си.
Натовареният уличен трафик с безконечните спирания и потегляния бе типичен за работен ден, тъй че насочих експлоръра в южна посока и използвах времето, за да пресъздам мислено последния ми кратък разговор с шефа Трачио.
— На твое място щях да се изпаря от града яко дим, Боксър — каза ми той. — В момента си на ограничен работен режим, тъй че обяви го за ваканция и иди си почини.
Разбрах онова, което премълча. Докато делото ми беше висящо, щях да съм неудобна в управлението.
Да изчезна?
Да, шефе. Няма проблем, сър.
В главата ми се блъскаха объркани мисли във връзка с предварителното изслушване и страхове от предстоящия процес.
Сетне си помислих за сестра ми Кет, че у тях съм добре дошла и каква късметлийка съм заради това.
След двадесетина минути вече карах на юг по магистрала №1, която цепеше напряко през деветметрови канари. Вълните на Пасифика се блъскаха в скалистия склон отдясно, а отляво високо в небето се издигаха зелени планини.
— Хей, Бау — обърнах се към кучето си с галения му прякор. — Това се казва ваканция. Я кажи ва-кан-ция?
Марта извърна сладката си муцунка към мен и ме дари с любвеобилен поглед в кафявите си очи, след което отново изложи нос на вятъра и продължи да разглежда радостно крайбрежния път. Вече беше влязла в крачка и аз трябваше да последвам примера й.
Носех със себе си няколко неща, които да ми помогнат да го сторя: половин дузина книги, които отдавна исках да прочета; видеокасетите ми със смахнати комедии; моята китара — старата акустична „Сийгъл“, на която подрънквам от двадесет години, когато съм в настроение.
Щом слънцето огря пътя, открих, че настроението ми се качва. Денят беше ослепителен и изцяло мой. Пуснах радиото и затърсих по скалата, докато си избера една сред гъмжилото от възродени рокендрол станции.