Радиоводещият буквално четеше мислите ми и пускаше хитове от седемдесетте и осемдесетте години, връщайки ме към моето детство и колежанските ми дни, към десетките нощи, в които чисто женския ни състав свиреше по барове и кафенета.
Пак беше юни и училището беше свършило — този път завинаги.
Усилих звука.
Музиката ме грабна и запях с пълен глас „Ел Ей мъжки рок“ и други парчета от онези години. Тананиках „Хотел Калифорния“ и „С теб любовта е забавна“, а когато Спрингстийн ревна „Роден да бяга“, заудрях по кормилото, сливайки се тялом и духом с песента.
Даже насъсквах и Марта да вие заедно с „Изпразнен съм“ на Джаксън Браун.
Точно тогава се усетих.
Горивото ми наистина свършваше. Сигналната червена лампичка на таблото святкаше като полудяла, че резервоарът на колата ми е празен.
Глава 24
Спрях на една бензиностанция вече в пределите на Залива на полумесеца. Беше допотопна, неизвестно как успяла да избегне поглъщане от монополистите — самобитна и провинциална, с платнище над бензиновите колони, опънато на заварени стоманени пръти. На вратата на офиса се мъдреше изписана на ръка табела: „Лунният гараж“.
Мъж със светлоруса коса към края на двадесетте избърса ръцете си с парцал и се приближи, още докато излизах от колата, за да раздвижа схванатия си контузен крак.
Разменихме няколко приказки за октана и сетне се насочих към автомата за газирани напитки пред офиса. Огледах страничния двор, пълен с буренаци и едва крепящи се камари от износени гуми и няколко стари таратайки.
Тъкмо вдигах към устата си чашата студена диетична кола, когато забелязах в сенките на гаража кола, която накара сърцето ми да затанцува.
Беше понтиак бонвил’81 металик — близнак на колата, притежавана от вуйчо ми Дуги, когато бях в гимназията. Приближих се и надникнах в купето. Сетне надзърнах под отворения капак. Акумулаторът беше ръждясал, мишки бяха изгризали кабелите на запалването, но поне на пръв поглед чарковете й изглеждаха чисти.
Осени ме идея.
Подавайки кредитната си карта на бензинджията, посочих назад с палец към колата и попитах:
— Този стар бонвил продава ли се?
— Красавец, нали? — ухили се той изпод козирката на шапката си. Прикрепи върху бедрото си в джинси твърда подложка за листа, прокара кредитната ми карта през плъзгача и обърна бележката да я подпиша.
— Вуйчо ми си купи същата кола в годината, когато се появи на пазара.
— Без майтап? Това е класика, абсолютна.
— Върви ли?
— Ще тръгне. В момента я оправям. Предавките са в добра форма. Трябва й нов стартер, генератор за променлив ток, по малко от туй-онуй.
— Всъщност ми се ще сама да се позанимая с двигателя. Нещо като проект, тъй да се каже.
Бензинджията отново ми се ухили, явно доволен от идеята. Каза ми да направя оферта и аз му показах четири пръста. Той отвърна:
— Ще ти се. Тази кола струва хилядарка, ни повече, ни по-малко.
Разперих петте си пръста на повяващия бриз.
— Не давам повече от пет стотачки за нещо, купено на юнашко доверие.
Младокът се замисли продължително, давайки ми възможност да осъзная колко силно искам колата. Тъкмо щях да вдигна мизата, когато той произнесе:
— Добре. Но в този й вид, нали разбираш? Никакви гаранции.
— Имаш ли упътване?
— В жабката е. Прибавям и гаечен ключ и няколко отвертки.
— Готово — обявих.
Ударихме вдигнати длани и сключихме сделката.
— Между другото, казвам се Кийт Хауард.
— А аз съм Линдси Боксър.
— Е, къде да доставя тенекето, Линдси?
Ухилих се на свой ред. Беше на риск на купувача, естествено. Дадох на Кийт адреса на сестра ми и го упътих как да стигне до там:
— Караш нагоре по хълма, след това завиваш по „Мирамонте“ и сетне по Крайбрежния булевард. Синята къща вдясно, втората от края на пътя.
Кийт кимна.
— Ще я оставя вдругиден през деня, ако това те устройва.
— Отлично — казах, качвайки се в експлоръра.
Кийт наклони глава и ми хвърли игрив поглед.
— Не те ли познавам отнякъде, Линдси?
— Не — отвърнах през смях. — Но добър опит, все пак.
Бензинджията ме сваляше! Бях достатъчно голяма да му бъда… кака.
Хлапакът се разсмя заедно с мен.