— Я стига! Ти си от Куийнс.
— И в Куийнс има задни дворове, Линдс. Нашето прасе се казваше Алфонс Пиньол и го хранехме с макарони, варена цикория и мъничко чинцано, което той обожаваше.
— Това си го измисляш!
— Нищо подобно.
— Какво стана с него?
— Изядохме го на едно от прословутите прасешки чевермета на клана Молинари. С ябълков сос.
Джо забеляза невярващия ми поглед.
— Добре де, последното беше попресилено. Когато отидох в колежа, Ал се сдоби с голяма кочина в северната част на щата Ню Йорк. Чакай, ще ти покажа нещо.
Хвана едно гребло, опряно на кочината, а Пенелъпи взе да грухти още щом го забеляза.
Джо също й отвърна с грухтене.
— Това е прасешки латински — обясни, поглеждайки ме ухилен през рамо.
Пресегна се с греблото над оградата и почеса Пенелъпи по гърба. Тя падна на колене, простена от доволство, след което се изтърколи по гръб и вирна крака.
— Твоите таланти нямат граници — рекох. — Между другото, мисля, че имаш право на три желания.
Глава 36
Залязващото слънце багреше небето, докато Джо, Марта и аз вечеряхме на верандата с изглед към залива. За пилето направих сос барбекю по една мамина рецепта, после си засладихме с няколко вида сладолед.
Седяхме часове сгушени един до друг, слушахме щурците и музиката по радиото и съзерцавахме пламъците на свещите как танцуват мамбо в лекия зноен бриз.
По-късно спахме на пресекулки, будехме се да се прегърнем, посмеем и да правим любов. Ядохме шоколадови курабийки, разказвахме си сънищата и пак заспивахме с преплетени крайници.
На разсъмване мобилният телефон на Джо ни върна с трясък към останалия свят. Джо произнесе:
— Да, сър. Добре. — И изключи телефона.
Разтвори обятия и ме прегърна. Надигнах се и го целунах по врата.
— Ясно. Кога пристига колата за теб?
— След няколко минути.
Джо не преувеличаваше. Имах на разположение сто и двадесет секунди да го погледам как се облича в тъмната стая, в която един лъч се прокрадваше изпод щорите, колкото да освети тъжното му изражение от това, че ме напуска.
— Не ставай — рече Джо, когато отметнах завивките. Придърпа ги обратно към брадичката ми. Целуна ме около единадесет пъти по устата, бузите, очите.
— Между другото, бях си пожелал три неща.
— И какви бяха те?
— Не казвам, но едното беше сладолед.
Засмях се и го целунах.
— Обичам те, Линдси.
— И аз те обичам, Джо.
— Ще ти се обадя.
Не попитах кога.
Глава 37
Тримата се срещнаха в „Кофи Бийн“ рано същата сутрин и се настаниха в леките столове на каменната тераса. Мъглата скриваше гледката им към залива. Бяха сами в заведението и оживено обсъждаха предстоящото убийство.
Единият, с прякор Истината, който носеше черно кожено яке и сини джинси, каза:
— Добре. Прочети ми го набързо.
Наблюдателя започна да чете съвестно от бележника записаните часове, навици и свои заключения за семейство О’Моли.
Търсача не се нуждаеше от убеждаване. Семейството беше негово откритие и бе доволен, че проучването на Наблюдателя потвърждава собствения му инстинкт. Започна да си подсвирква станалия банален блус „Кръстопътища“, докато Истината не го измери неодобрително.
Истината имаше деликатно телосложение, но налагащо се присъствие.
— Правиш логични съждения — отбеляза, — но не ме убеждаваш.
Наблюдателя стана неспокоен. Подръпна яката на трикотажната си риза, разрови се из снимките. Сочеше с резки движения на показалеца си заснетите в близък план подробности, ограждаше ги с кръгчета.
— Добро е като за начало — вметна Търсача в защита на Наблюдателя.
Истината махна пренебрежително с ръка.
— Не ме баламосвай, а ми достави стоката. — Сетне добави: — Дайте да поръчваме.
Сервитьорката на име Мади изскокна на терасата по опъната къса поличка и корсет, разкриващ голяма част от гладкия й корем.
— На това му викам коремно намигане — обади се Търсача, чийто чар помръкна от алчността в погледа му.
Мади му хвърли едва забележима усмивка, преди да им налее кафе в чашите. Измъкна тефтера и взе поръчката на Истината: бъркани яйца с бекон и прясно изпечено канелено хлебче.