— Какво съм ви направил? — разхълца се д-р О’Моли.
Грубо блъскане изхвърли доктора извън пикапа върху пясъка край пътя.
— По-лесно е, отколкото си го представяш — изрече любезно Търсача, като се наведе към ухото на доктора. — Просто си помисли за нещата, които обичаш… и се сбогувай.
Докторът така и не видя големия камък, който издълба дупка в черепа му.
Търсача отвори ножа си сграбчи кичур от прошарената му коса и повдигна главата на доктора. Преряза гърлото на мъжа с лекота, все едно разряза пъпеш.
След това Наблюдателя използва колана си вместо камшик и го зашиба с все сила, като оставяше кафеникави ленти по яркобялата кожа на задника на О’Моли.
— Усещаш ли това? — изхъхри запъхтян над умиращия мъж.
Търсача избърса отпечатъците си по ножа в ризата на доктора. Сетне захвърли ножа и камъка надолу по склона, където те потънаха сред дървета, храсталаци и остри треви.
Двамата мъже вдигнаха тялото на доктора за ръцете и краката и го отнесоха до скалистия ръб на пътя. Залюляха безжизненото тяло и като преброиха до три, го метнаха в урвата. Ослушаха се да чуят удрянето му в гъстака долу и търкалянето му нататък до тъй отдалечено място, че да остане скрито, както се надяваха, докато койотите разнесат жалкия труп.
Глава 42
Седях на предната веранда и подрънквах на китарата, когато някакво оглушително трещене ме разконцентрира. Не беше за вярване, камион за извозване на автомобили дрънчеше по иначе спокойното платно на крайбрежния булевард. Смръщих се, докато не забелязах, че возеше бонвил от 1981 година.
Моя бонвил.
Шофьорът ми махна с ръка, щом ме забеляза.
— Здрасти, госпожо. Имам специална доставка за вас.
Аха, лунният човек. Бензинджията. Ухилих се, докато Кийт спускаше надолу колата с лостове. Щом колата стъпи на четирите си гуми, той се измъкна от кабината и се приближи към мен с кръшна походка.
— Какво те кара да си мислиш, че можеш да накараш тази таратайка да тръгне? — запита ме той и седна на едно стъпало.
— Вече съм бърникала няколко мотора — обясних. — Предимно патрулни коли.
— Значи си механик? — подсвирна той през зъби. — Абе, знаех си аз, че има нещо свястно в теб.
— Не точно механик. Полицайка съм.
— Лъжеш.
— Никога не лъжа — засмях се на страхопочитанието в погледа на хлапака.
Той протегна към мен мускулеста ръка и с едно безцеремонно „Може ли?“ взе китарата от ръцете ми.
Ами заповядай, приятелче.
Хлапакът я сложи в скута си, дрънна един-два акорда, след което изблея няколко строфи от сълзлива кънтри песен в стил „Моята любима ме остави“. Вложи в тях толкова емоция, че ме разсмя от сърце.
Кийт направи комичен поклон и пак ми връчи китарата.
— Та по каква музика си падаш? — попита.
— Акустичен рок. Блус. В момента точно разучавах нещо. Колкото да си запълвам времето с разни парчета.
— Имам идея. Защо не го обсъдим на вечеря? Знам един рибен ресторант в Мос Бийч.
— Благодаря, Кийт. Идеята ти не е лоша, само че вече съм обвързана. — Вдигнах ръка и докоснах медальона от Джо.
— Въпреки това ще ти кажа, че разбиваш сърцето ми.
— Аууу. Ще го преживееш.
— Не, истина е. Разбит съм. Красива, пък и механик в свободното си време. За какво повече да мечтае един мъж?
— Хайде стига, Кийт — казах и го потупах по ръката. — Я ми покажи новата ми кола.
Тръгнах да слизам от верандата, Кийт ме последва. Погалих бронята на бонвила, отворих вратата на шофьора и седнах вътре. Колата беше приятно просторна и комфортна на вид, а таблото й пълно с копчета и приспособления, точно както си го спомнях.
— Добър избор, Линдси — изтъкна Кийт и се облегна на покрива на колата. — Не бих ти продал боклук. Кутията с инструменти е в багажника, но се обади, ако имаш проблеми.
— Ще се оправя.
Ухили ми се глуповато, свали си шапката, разтърси русата си коса и след като пак я нахлупи на главата си, рече:
— И умната, хей.
Махах му, докато се тръгваше. После вкарах ключа в стартера на новото си бебе и го завъртях.
Двигателят не се запали. Даже не се закашля, не избръмча, ни вопъл, ни стон.
Беше мъртъв като прегазена жаба насред пътя.
Глава 43