Тя сложи глава на рамото ми и се разрида неудържимо. Вече разбирах. Агнес не получаваше от съпруга си утехата, от която се нуждаеше. Раменете й се тресяха толкова силно, че почти физически чувствах болката й, сякаш я познавах, сякаш обичах семейството й толкова, колкото самата нея.
Мъката на Агнес ме потресе толкова дълбоко, че изпитах отново самотата от загубата на близки хора, които съм обичала: майка ми, Крис, Джил.
Чух далечния звънец на входната врата. Все още държах Агнес в прегръдката си, когато съпругът й се върна в кухнята.
— Някой иска да се види с вас — изрече той. От тялото му струеше гняв като миризма на вкиснато.
— Да види мен?
Мъжът, който ме очакваше в дневната, беше като нагледно помагало по нюанси на кафявото: кафяво спортно яке и кафяв панталон, вратовръзка на кафяви райета. Имаше кафява коса, гъсти кафяви мустаци и непреклонни кафяви очи.
Но лицето му беше почервеняло. Изглеждаше, като че ще се пръсне от ярост.
— Лейтенант Боксър? Аз съм Питър Старк, шеф на полицията в Залива на полумесеца. Трябва да ме последвате.
Глава 58
Паркирах експлоръра на мястото „за гости“ пред сивия полицейски участък с архитектура в стил бараки. Началник Старк излезе от колата си и закрачи през чакъла към сградата, без да се обръща да погледне дали го следвам.
Толкоз за професионалната учтивост.
Първото нещо, което ми се наби в очи при влизането в кабинета му, беше девиз в рамка над бюрото му: „Направи правилното нещо и го свърши добре.“ Сетне огледах бъркотията вътре: камари книжа върху всяка възможна повърхност, стар факс и стара копирна машина, накривени прашни снимки по стената, на които Старк позираше с мъртви животни. Половин сандвич със сирене върху кантонерка.
Шефът свали якето си, излагайки на показ масивен гръден кош и чудовищни бицепси. Закачи го на една кука зад вратата.
— Седнете, лейтенант. Непрекъснато слушам за вас — отсече, ровейки се из натрупаните съобщения за телефонни обаждания.
От къщата на Долтри до този момент не ме погледна ни веднъж в очите. Махнах мотоциклетната каска от един стол встрани, оставих я на пода и седнах.
— Какво, по дяволите, си мислите, че вършите? — запита той.
— Моля?
— Какво, по дяволите, ви дава право да се намъквате в задния ми двор и да си врете носа навсякъде? — натърти с дълбаещ в очите ми поглед. — Вие сте на ограничен режим, нали така, лейтенант?
— При цялото ми уважение, шефе, просто не ви разбирам.
— Не се занасяйте с мен, Боксър. Приказките за вас ви изпреварват като изтървана стрелба. Нищо чудно да сте застреляли онези деца без причина…
— Ей, чакайте…
— Може да сте се изплашили, загубили сте самообладание, каквото и да е. Важното е, че това ви прави опасно ченге. Схващате ли?
Отлично схванах посланието. Този приятел имаше по-висок чин от моя и един доклад от него, че нарушавам полицейските процедури или не се подчинявам на преки заповеди, можеше много да ми навреди. Въпреки това запазих неутрално изражение.
— Мисля, че тези скорошни убийства имат връзка с мой неразкрит случай — изтъкнах. — Почеркът на убиеца изглежда същият. Можем взаимно да си помогнем.
— Не използвайте думата „ние“ с мен, Боксър. Вие сте подсъдима. И не се бъркайте в моите местопрестъпления. Оставете свидетелите ми на мира. Разхождайте се, прочетете някоя книга. Вземете се в ръце. Каквото искате. Само стойте далеч от мен.
Когато заговорих отново, гласът ми беше толкова изопнат, че въжеиграч би стигнал по него до другия край на стаята.
— Знаете ли, шефе, на ваше място бих мислила само за психопата, който се разхожда свободно из вашия район. Нямаше да ми дава мира мисълта „как да го закова завинаги.“ Даже щях да приветствам, ако един награждаван следовател по убийства пожелае да ми помогне. Но ние явно мислим различно.
Малката ми реч накара началника да примигне един-два пъти, тъй че се възползвах от сгодния случай да си тръгна с достойнство.
— Знаете как да ме намерите — казах и напуснах полицейския участък.
Чувах, сякаш наяве моята адвокатка да ми шепне в ухото: отпусни се, не се набивай в очи. Дръжки, Юки. Със същия успех можеше да ме посъветваш да започна уроци по арфа.
Запалих двигателя и отпраших от паркинга.
Глава 59
Карах по Главната улица и си мърморех под нос нови неща, които ми се щеше да бях казала на началника, когато забелязах, че лампичката за бензина свети плътно червено, сякаш крещи „Линдси, горивото ти свърши!“
Спрях в бензиностанцията на лунния човек, прекарах експлоръра през окачения звънец и когато Кийт не се появи, прекосих асфалтовата настилка и потънах в дълбините на работилницата му.
Парчето на Дорс „Ездачи в бурята“ гърмеше с все сила, когато отворих вратата към ремонтния стенд.
На стената вдясно висеше календар със снимка на мис юни с нищо по себе си, освен чупка в косата. Над нея се разкриваше прекрасна гледка: редки и красиви емблеми на разни марки коли — бентлита, ягуари, мазерати — върху лакирани дървени поставки, същински трофеи. Свит на топка в средата на една гума похъркваше тлъст оранжев тигров котарак.
Възхитих се на червеното порше, паркирано върху стенда и се обърнах към джинсите и работните ботуши на Кийт в канала под стенда.
— Бива си я — рекох.
Кийт се измъкна изпод колата с изцапано с машинно масло лице и сияеща усмивка.
— Бива си я и още как! — Излезе от канала, избърса ръце с парцал и намали музиката. — И така, Линдси, проблеми ли имаш с бонвила?
— Никакви. Смених генератора за променливия ток и свещите. Двигателят мърка като ей този приятел.
— Това е Косматко — поясни Кийт и почеса котарака под брадичката. — Бойният ми котарак. Преди няколко години пътува върху карбуратора на един пикап.
— Олеле!
— През целия път от Енсино. Изгори си лапите, но сега е като чисто нов, нали, приятелче?
Кийт ме попита дали ми трябва бензин и аз потвърдих. Излязохме заедно на мекото следобедно слънце.
— Снощи те видях по телевизията — подхвърли Кийт, докато висококачественото гориво заклокочи към обемистия резервоар на експлоръра.
— Не може да бъде.
— Вярно. Даваха адвокатката ти по новините и показаха твоя снимка в униформа — ухили се. — Значи наистина си ченге.
— Не си ми повярвал?
Младежът сви подкупващо рамене.
— Не че не съм ти повярвал. Но ми беше все тая, Линдси. Или си ченге, или просто си много печена.
Подсвирнах, а лицето на Кийт се набърчи от смях. След малко му разказах за случая Кабът — само в общи линии, без излишен патос и емоции. Кийт прояви разбиране, беше ми сто пъти по-забавно да се говоря с него, отколкото с началник Старк. Дявол да го вземе, вниманието му даже ми беше приятно. Брад Пит, какво да го правиш?
Той отвори капака на експлоръра, измъкна маслопоказателя и ме забоде с ясносините си очи. Вгледах се в тях достатъчно дълго, за да забележа, че ирисите му имаха тъмносин кръг по края и бяха изпъстрени с кафеникави петънца като златист прах.
— Имаш нужда от масло — чух го да произнася. Усетих, че се изчервявам.
— Ами да. Добре.
Кийт отвори туба „Кастрол“ и наля в мотора. Докато вършеше това, пъхна свободната си ръка в задния джоб на джинсите, заемайки заучена непринудена поза.
— Хайде, задоволи любопитството ми — настоя. — Разкажи ми за твоя приятел.