— Едва ли е типичен профил на сериен убиец.
Джо кимна и продължи.
— И тримата са известни като „съучастници на разни бандити от дребна и средна величина“. Доставили момичета на няколко купона на мутри. За Денис Агню вече знаеш, че е имал повдигнато обвинение в убийство през 2000 година, което е било свалено.
— Адвокатът, който го е отървал, е Ралф Бранкузи.
Джо кимна отново.
— Жертвата е била начинаеща порнозвезда от Урбана, Илинойс. Била двадесет и няколко годишна, зависима от хероин, арестувана няколко пъти за проституиране. Била е една от любовниците на Агню, преди да изчезне.
— Изчезнала ли? Тялото й не е ли било открито?
— Съжалявам, Линдси. Липсва труп.
— Значи не знаем дали са й прерязали гърлото.
— Не.
Подпрях брадичка на ръцете си. Обезсърчително е да си на крачка от сърцевината на този парад на ужасите и да не разполагаш с нито една прилична улика, от която да тръгнеш.
Но една схема се оформяше ясно. Убийствата се сгъстяваха във времето. Моят Джон Доу бе убит преди десет години, семейство Уитъкър осем години по-късно, съпрузите Долтри преди месец и половина. А сега имахме две двойни убийства за една седмица.
Джо седна на табуретката до мен. Взе ръката ми в своята и двамата се втренчихме в бележките, забодени на корковата ламперия. Когато проговорих, гласът ми изкънтя в малката детска стая.
— Графикът им ескалира, Джо. Точно в този момент те планират да го извършат отново.
— Сигурна ли си? — попита.
— Да. Усещам го.
Глава 78
Събудих се от резкия звън на телефона до леглото. Вдигнах слушалката на второто позвъняване, забелязвайки, че Джо го няма, а на стола, върху който държеше дрехите си, бе оставена бележка.
— Джо?
— Юки се обажда, Линдси. Събудих ли те?
— Не, бях будна — излъгах.
Разговорът продължи пет минути в типичните за Юки сбит стил и скорост и след като затворих, бях окончателно разсънена. Прочетох милото послание на Джо за довиждане, след което навлякох леки спортни дрехи, сложих каишката на Марта и заедно се отправихме тичешком към плажа.
Откъм залива духаше освежителен бриз и с Марта затичахме в посока север. Не бяхме стигнали далеч, когато дочух, че някой вика името ми.
— Линдсиии, Линдсиии!
— Алисън! Здрасти детенце!
Тъмноокото момиченце ме прегърна силно през кръста, след което седна на пясъка, за да гушне Марта.
— Али, да не би да си тук самичка?
— Разхождаме се — обясни тя и посочи към група хора и чадъри нагоре по плажа. Когато ги наближихме, чух децата да пеят „Йоли-йоли-йоли“ — припева от филма „Непобедимият“. Видях, че Кароли се приближава към мен.
Разменихме прегръдки, след което тя ме представи на „своите“ хлапета.
— Ей, какъв е тоя помияр? — запита ме едно единадесет-дванадесет годишно момче с рошава русолява коса.
— Тя не е помияр. Сладуранката Марта е овчарско коли.
— Не прилича на Ласи — обади се малко момиченце с ягодовочервени къдри и избледняваща синина на окото.
— Не. Овчарските колита са друга порода. Те произхождат от Англия и Шотландия и вършат много важна работа — поясних. — Пазят овцете и стадата с крави.
Бях привлякла вниманието им и Марта вдигна поглед към мен, сякаш разбираше, че говоря за нея.
— Разбира се, овчарските колита се учат от стопаните си да изпълняват команди, но те са много умни кучета и не само обичат да се трудят, а даже разбират, че животните в стадото са техни и отговарят за тях.
— Заповядай й да направи нещо! Покажи ни как слуша, Линдси — замоли ме Али. Усмихнах й се.
— Кой иска да бъде овцата? — попитах.
Повечето хлапета се изкикотиха, но четири от тях, в това число и Али, си предложиха услугите. Казах на „овцете“ да се разпръснат по плажа, след което отвързах каишката на Марта.
— Марта, дръж ги — наредих й и тя побягна към групата деца. Те запищяха и се опитаха да й се изплъзнат, но не им се удаде. Тя беше бърза и ловка, навела ниско глава, без да ги изпуска от очи, лаеше по петите им, а децата се скупчваха във все по-плътна група.