— А извършване на убийство спада ли към тях?
— Безспорно.
— Благодаря ви, д-р Уошбърн. Приключих със свидетеля, ваша чест.
Глава 89
Бях въодушевена от финала на Клеър, но не за дълго.
Чух Мейсън Бройлс да призовава д-р Робърт Голдман и след като кестенявият мустакат мъж в светлосин костюм се закле, започна да дава показания относно жестоките поражения, които Сам Кабът бе получил от грозната цев на моя пистолет.
Като използваше схема, подобна на онази за Клеър, д-р Голдман посочи, че първият ми куршум е пронизал коремната кухина на Сам, оставайки в осми торакален прешлен, където продължава да се намира.
— Този куршум е парализирал Сам от кръста надолу — изтъкна докторът и приглади мустака си. — Вторият куршум е проникнал в основата на шията, преминал е през трети шиен прешлен и е парализирал всичко от шията надолу.
— Докторе — намеси се Бройлс, — Сам Кабът ще може ли отново да ходи някога?
— Не.
— Ще може ли някога да прави секс?
— Не.
— Ще може ли някога да диша самостоятелно или да се радва пълноценно на своя живот?
— Не.
— Той ще бъде в инвалидна количка до края на живота си, така ли?
— Точно така.
— Свидетелят е ваш — обърна се Бройлс към Юки, докато се връщаше към стола си.
— Нямам въпроси към този свидетел — произнесе Юки.
Хвърлих й разтревожен поглед, преди двете да обърнем лицата си към дъното на залата. Вратите се разтвориха и в залата влезе млада санитарка, тикаща инвалидна количка марка „Дженкинсън Сюприйм“ от блестяща хромирана стомана, кадилакът на този тип апаратура.
Сам Кабът изглеждаше крехък и смален в детското си спортно яке и с вратовръзка, нямаше нищо общо със злобния психар, убил няколко души за едното удоволствие, преди да повали с изстрел Джейкъби. Ако не беше горящият от омраза поглед, нямаше да го позная.
Сам ме изгледа с кафявите си очи и сърцето ми заби учестено от ужас, чувство за вина и дори жалост.
Сведох поглед към бръмчащия апарат за дишане, монтиран под седалката на инвалидната количка. Представляваше тежка метална кутия, снабдена с цифрово устройство и бутони, от която се проточваше тънка пластмасова тръба, закрепена до лявата буза на Сам.
Пред устата му беше поставен малък гласов апарат с електронно управление.
Сам обхвана с устни дихателната тръба. Дочу се зловещ звук от засмукването на сгъстен въздух, подаден от дихателния апарат към белите му дробове. Този звук се повтаряше на всеки три-четири секунди, при всяко вдишване на Сам.
Наблюдавах как санитарката избутва Сам до мястото за свидетели.
— Ваша чест — обади се Бройлс, — тъй като не знаем колко дълго ще отнеме вземането на показания от Сам, бихме искали да включим този дихателен апарат в електрическото захранване, за да не изтощим батерията.
— Разбира се — каза съдията.
Санитарката разви дълъг оранжев кабел и го включи в контакта на стената, след което седна зад Андрю и Ева Кабът.
Нямаше накъде другаде да гледам, освен към Сам.
Вратът му беше неподвижен, а главата му закрепена към облегалката на стола с помощта на пристягащо устройство, минаващо като ореол през челото му. Приличаше на средновековен уред за мъчения и бях сигурна, че за Сам беше точно това.
Съдебният пристав, висок млад мъж в зелена униформа, се приближи към Сам.
— Моля, вдигнете дясната си ръката.
Очите на Сам зашариха с обезумял поглед. Вдиша малко въздух и проговори в зелената гласова кутия. От нея се разнесе едно призрачно, безсилно, механично:
— Не мога.
Глава 90
Гласът на Сам вече бе изгубил човешкия си звук, но детското му лице и смаленото хилаво тяло му придаваха крехък и уязвим вид, какъвто нямаше никой друг в залата. Присъстващите в галерията зашепнаха съчувствено, когато съдебният пристав се обърна към съдия Ачакозо.
— Съдия?
— Помогнете му да даде клетва, пристав.
— Заклевате ли се да казвате истината, за да ви помага бог?
— Заклевам се — каза Сам Кабът.
Бройлс се усмихна на Сам, давайки на заседателите достатъчно време да чуят, видят и почувстват реално окаяното състояние на тялото му и да си представят в какъв ад се е превърнал животът му.