— Не се притеснявай — обърна се Бройлс към Сам. — Просто кажи истината. Разкажи ни какво се случи в онази нощ, Сам.
Бройлс преведе Сам през серия загряващи въпроси, изчаквайки всеки път, когато момчето обвиваше с устни дихателната тръба. Отговорите му идваха на накъсани фрази, чиято дължината зависеше от количеството въздух, поето в дробовете, преди всяко всмукване от устройството.
Бройлс попита Сам на колко е години, къде живее, в кое училище е учил, преди да стигне до сърцевината на разпита.
— Сам, спомняш ли си какво се случи вечерта на десети май?
— Никога няма да го забравя… докато съм жив — отвърна Сам, като поемаше въздух през тръбата и произнасяше думите на тласъци през гласовата кутия. — Само за това мисля… и колкото и да се мъча… не ми излиза от ума… В онази нощ тя уби сестра ми… и съсипа моя живот.
— Възражение, ваша чест — изправи се Юки.
— Младежо — произнесе съдията, — зная, че е трудно, но моля, опитайте се да ограничите отговорите си до въпросите.
— Сам, нека да се върнем назад — изрече любезно Бройлс. — Можеш ли да ни разкажеш събитията от онази нощ и моля те, направи го стъпка по стъпка.
— Много неща се случиха — каза Сам. Пое въздух от тръбата и продължи. — Но не си спомням… всичко. Знам, че взехме колата на татко… и се изплашихме… Чувахме, че сирената се приближава… Сара нямаше шофьорска книжка… После въздушната възглавница изведнъж… се наду. Помня само,… че видях как тази жена… застреля Сара… Не знам защо го направи.
— Добре, Сам. Всичко е наред.
— Видях присвяткване — продължи момчето с поглед, впит в очите ми. — И после сестра ми… Тя беше мъртва.
— Да, всички знаем това. А сега, Сам, помниш ли си кога лейтенант Боксър стреля по теб?
В тясното пространство, ограничаващо движенията му, Сам залюшка глава. После се разплака. Сърцераздирателното му хлипане се прекъсваше от всмуквания на въздух, а всички шумове механично се усилваха от гласовата кутия.
Звуците бяха злокобни, не бях чувала подобно нещо в живота си. Полазиха ме ледени тръпки, както без съмнение — и всички останали.
Мейсън Бройлс бързо се приближи към клиента си, измъкна носна кърпа от предния си джоб и попи очите и носа на Сам.
— Искаш ли почивка, Сам?
— Не… сър… Добре съм — изцвили той.
— Свидетелят е ваш, адвокат — процеди той, хвърляйки ни злорад поглед.
Глава 91
Юки се приближи до тринадесетгодишния убиец, още по-беззащитен и малък сега в очите на присъстващите заради зачервеното от сълзи лице.
— Чувстваш ли се малко по-добре, Сам? — попита Юки, поставяйки ръце на коленете си леко приведена, така че очите й да се изравнят с неговите.
— Мисля, че да… като се има предвид…
— Радвам се да го чуя — изправи се Юки и отстъпи няколко крачки назад. — Ще се опитам да задавам кратки въпроси. Защо беше в квартал „Тендърлойн“ на десети май?
— Не знам… госпожо… Сара караше…
— Колата е била паркирана пред хотел „Балбоа“. Защо е била там?
— Мисля, че… купувахме вестник… Щяхме да ходим на кино.
— Смятал си, че в „Балбоа“ има щанд за вестници?
— Май да.
— Сам, правиш ли разлика между лъжа и истина?
— Разбира се.
— И знаеш, че си обещал да казваш истината?
— Напълно.
— Добре. И тъй, можеш ли да кажеш на всички защо двамата със Сара сте носили пистолети в онази нощ?
— Това бяха… пистолети на татко — каза момчето. Спря, за да поеме въздух и може би да помисли. — Извадих пистолета от жабката на колата,… защото си мислех, че онези хора… ще ни убият.
— Не си ли знаел, че полицаите се опитват да ви спрат?
— Бях уплашен… не карах аз и… всичко стана бързо.
— Сам, онази вечер беше ли дрогиран?
— Моля?
— Метамфетамин. Нали знаеш — амфетки, дискобисквитки, кока.
— Не съм вземал наркотици.
— Разбирам. Помниш ли катастрофата?
— Не съвсем.
— Помниш ли дали си видял лейтенант Боксър и инспектор Джейкъби да ви вадят от колата след катастрофата?
— Не, защото имах кръв в очите… Носът ми се счупи… Изведнъж… видях пистолети и после… те ни застреляха.