— Имали ли сте друг избор, освен да стреляте по този конкретен начин?
— Не. Никакъв, след като децата Кабът употребиха смъртоносна сила.
— Благодаря, лейтенант. Сега вече разбираме точно какво се е случило.
Бях отмаляла от облекчение, когато слязох от свидетелския подиум. Седнах на мястото си и чух съдията да разпуска съда.
— Ще се видим утре в девет часа — обяви тя.
Юки и Мики с неколцина адвокати от неговата колегия оформиха кордон около мен, когато напуснахме сградата на съда през задния вход и се качихме в черния линкълн-таун, който ни чакаше на „Полк“.
През тъмните стъкла на колата гледах яростно скандиращата тълпа, която носеше плакати с моя портрет и лозунги „Разпищолена жандармка“ и „Мръсната Хариет“.
— Справи се страхотно, Линдси — каза Мики, като се пресегна от предната седалка и ме потупа по ръката. Но кафявите му очи не се смееха и долната част на лицето му остана като маска.
— Не трябваше да се колебая. Аз… просто не знаех какво да кажа.
— Нищо лошо не е станало. Сега отиваме да вечеряме. С Юки трябва да премислим още малко заключителната й реч. Заповядай с нас.
— Ако не съм ви необходима, защо не ме оставите в апартамента на Юки? Тъкмо ще поработите на спокойствие.
Стисках ключовете на Юки в шепата си и се взирах през тъмните стъкла в прелитащия покрай нас град, който познавах толкова добре. Знаех, че съм прецакала работата. Само няколко секунди колебание и всички в залата прочетоха мислите ми.
Днес съдебните заседатели си тръгнаха с впечатлението, че съм стреляла, за да убия децата.
И разбира се, бяха прави.
Глава 99
Пронизителна аларма пресече кошмара, стегнал ме в злокобната си примка. Лежах вцепенена, докато дойда на себе си, когато сигналът запищя отново, този път не толкова шумен и дразнещ.
Сграбчих мобилния телефон от нощната масичка и го отворих, но който ме търсеше, беше затворил.
Будна и в лошо настроение до шест сутринта, разместих камарите дрехи на Юки в другата й малка спалня, докато открия спортния екип и маратонките си. Облякох се безшумно, закачих каишката за нашийника на Марта и заедно се измъкнахме от „Крест Роял“ в развиделяващото се утро.
Предварително пробягах в мислите си набелязания маршрут, убедена че съм в състояние да взема двете мили по равен и средно хълмист терен. Сетне с Марта поехме в бавен тръс на север към стълбите на улица „Джоунс“. Болката в ставата ми напомни колко мразя да бягам.
Отвързах Марта, за да не се мотае около краката ми и да ме спъва. Сетне си наложих да усиля бяг по нанадолнището на „Джоунс“, докато досадните болки в рамото и крака ми се разпростряха в обща мускулна недостатъчност.
Колкото и да го мразех, бягането беше единствената ми надежда да се отърся от натрапчивите мисли за процеса, тъй като бе най-добрият начин да преобразувам психическото си състояние в по-управляема физическа форма. Затова, макар че сухожилията ми крещяха, ми стана приятно да усетя как тупат маратонките ми по тротоара, а потта ми засъхва в прохладата на утрото.
Тичах на север по „Джоунс“, пресякох „Вайехо“ и стигнах върха на Руския хълм. Точно пред мен беше остров Алкатраз с мигащия фар и величествената гледка към Ангелския остров.
В този миг мислите ми се зареяха свободно, а сърцето ми заби учестено, но не от стрес и страх, а от физическото усилие.
Преминах с пълна скорост през оградата на „Хайд“ и магическите ендорфини ме загряха. Вдясно от мен се извиваше отсечката на „Ломбард“ — очарователна уличка, спускаща се по хълма към „Лавенуърт“. На светофара свих лакти и заподскачах равномерно на място, докато чаках да светне зелено, доволна, че съм изпреварила сутрешната навалица, която само след половин час щеше да задръсти улици и тротоари.
Светлината се смени и отново се спуснах да бягам. Пътят, който бях избрала, ме превеждаше през някои от най-хубавите части на града с разкошни стари сгради и гледки като за картичка, дори в мъглата, стелеща се откъм залива. С Марта се намирахме на границата с Китайския квартал, когато чух свистене на гуми по петите ми.