Запровирахме се през тълпата, докато стигнем до колата на Мики, която ни чакаше. Ние с Юки седнахме на задната седалка, а Мики — отпред до шофьора.
— Какво искат да знаят? — попита Юки, щом затръшнахме вратите. Колата потегли бавно през тълпата към „Редуд“.
— Искат да видят вещественото доказателство за поетия от Линдси алкохол — отвърна Мики, обръщайки лице към нас.
— Господи — изстена Юки. — Как могат още да се занимават с това?
— А другото? — запитах настойчиво. — Ти каза, че имали два въпроса.
Видях, че Мики се колебае. Не искаше да ми каже, но се налагаше.
— Искат да знаят има ли горна граница за парично обезщетение, което могат да присъдят на ищците.
Глава 103
Беше като удар в стомаха и шокът се разнесе от слънчевия сплит по цялото ми тяло. Коремът ми се сгърчи и към гърлото ми се надигна жлъчен сок. Бях си представяла теоретично, че губя делото, но последиците ми се привиждаха твърде живописно: работя по улични панаири, чета книги в уединено бунгало на плажа и разни други измишльотини. Но не бях предвидила силата на емоционално въздействие от реалността на загубата.
Юки изплака до мен:
— Боже мой. Аз съм виновна. Не трябваше да казвам „да я признаете за виновна в това, че е полицай за гордост, дрън-дрън“. Беше просто ефектна фраза! Мислех, че е за добро, а съм грешила!
— Ти свърши голяма работа — казах й с натежал като камък глас. — Това няма нищо общо с твоите думи.
Обгърнах тялото си с ръце и наведох глава. Мики и Юки си говореха нещо помежду си. Чух Мики да я уверява, че е рано за вайкане, но за мен гласът му звучеше като развалена грамофонна плоча. Един-единствен въпрос се повтаряше непрекъснато:
Как е възможно всичко това?
Как е възможно?
Глава 104
Когато се върнах на вълната на разговора в колата, Мики обясняваше нещо на Юки.
— Съдийката им е дала цялата болнична документация и справката от медицинската сестра. И им казала да не се безпокоят за границата на присъдената сума. Това било нейна работа и не ги засягало.
Мики потърка лицето си, което изтълкувах като жест на нервност.
— Юки, ти свърши великолепна работа, наистина го мисля. Не мога да повярвам, че съдебните заседатели са се хванали на позьорството на Бройлс — каза той. — Просто не го вярвам. Не виждам как бихме могли да се справим по-добре.
Точно в този момент мобифонът на Юки иззвъня.
— Съдебните заседатели са се върнали в залата — съобщи тя. Сгъна телефона и го стисна толкова силно, че кокалчетата й побеляха. — Готови са с присъдата.
Умът ми литна. Видях думата „присъда“ като изписана пред очите ми и се опитах да я разчленя на букви и срички, за да открия между тях нещо, на което да се надявам. Знаех от предишния ми опит в съда, че думата присъда7 означава да казваш истината.
Ще бъде ли тази присъда истина?
За хората от Сан Франциско щеше да е така.
Мики нареди на шофьора да обърне, той изпълни нареждането и само след няколко минути вече повтарях „Без коментар, без коментар, моля“, докато следвах Мики и Юки през тълпата, по стълбите и отново в съдебната сграда.
Заехме местата си в залата, а опонентите ни заеха своите.
Чух името си да пронизва мига, сякаш идваше от друго пространство и време. Обърнах се и погледнах назад.
— Джо!
— Току-що влязох, Линдси. Идвам направо от летището.
Протегнахме ръце и за кратък момент преплетохме пръсти през раменете на седналите зад нас хора. После трябваше да го пусна и да се обърна напред.
Покрай стените на залата фотографите нагласяха апаратите си на фокус и само час след като бяхме напуснали залата, съдията влезе откъм своя вход, а заседателите изпълниха ложата.
Съдебният пристав обяви подновяване на заседанието.
Глава 105
Съдебните заседатели дълго време оправяха поли и наместваха чанти, докато се настанят удобно на местата си. Най-сетне бяха готови. Забелязах, че само двама от тях погледнаха към мен.
Чух изтръпнала как съдията ги попита дали са готови с присъдата. Тогава старши съдебният заседател, петдесет и няколко годишен афроамериканец на име Арнолд Беноа, изпъна надолу спортното си яке и отвърна:
— Да, ваша чест.
— Моля, предайте решението си на съдебния пристав.