Беше важно да запише всичко. Изискваше го Истината.
В осем часа и девет минути външната врата се отвори отново. Д-р Бен О’Моли бе облечен в лек сив вълнен костюм, червена вратовръзка пристягаше бялата му колосана риза. Обърна се към жена си Лорелай, млясна я по устните и се отдалечи по главната алея.
Всички се движеха в график.
Миниатюрният фотоапарат засне гледките. Ззззт, Ззззт, ззззт.
Докторът отнесе найлонова торба с боклук към синия контейнер за рециклиране до тротоара. Той подуши въздуха, огледа улицата нагоре и надолу, пропускайки сивата кола и обитателя й. Сетне седна до дъщеря си в джипа. Д-р О’Моли даде на заден, после потегли на север към магистралата „Кабрильо“.
Наблюдателя привърши бележките си и прибра тефтера, флумастера и фотоапарата в жабката.
Беше ги видял: дъщерята в току-що изгладена униформа и чисти бели три четвърти чорапи, в прекрасно настроение. Това трогна Наблюдателя и погледът му овлажня. Беше толкова реална и толкова различна от баща си, доктора, в неговата маскировка на спретнат гражданин от всекидневието.
Но едно нещо у д-р Бен О’Моли определено му се понрави: неговата хирургическа прецизност. Наблюдателя разчиташе на нея.
Просто не обичаше изненадите.
Глава 10
В главата ми прокънтя глас:
— Хей! Сара!
Събудих се стресната и се пресегнах за оръжието, само за да открия, че не мога да помръдна. Видях надвесено над мен тъмнокожо лице, осветено отзад от мъгляво бяло сияние.
— Феята на захаросаните сини сливи — изломотих.
— Наричали са ме и по-зле — разсмя се тя. Беше Клеър. Лежах върху нейната маса, което със сигурност означаваше, че съм пътничка.
— Клеър? Чуваш ли ме?
— Съвсем ясно, душко. — Тя ме притисна ласкаво в майчинска прегръдка. — Добре дошла отново.
— Къде съм?
— В Обединена болница, Сан Франциско. Реанимацията.
Мъглата се вдигаше. Спомних си студения мрак на улица „Ларкин“. Хлапетата. Джейкъби беше повален!
— Джейкъби — произнесох, извръщайки очи към Клеър. — Джейкъби не оживя.
— Той е в интензивното, душко. И се бори мъжки — усмихна се Клеър. — Виж кой е тук, Линдси. Само извърни глава.
Костваше ми огромни усилия, но успях да обърна надясно тежката си глава, при което зърнах хубавото му лице. Беше небръснат, с натежали от умора и тревога клепачи, но само при вида на Джо Молинари сърцето ми запя като пърхащо канарче.
— Джо, не трябваше ли да си във Вашингтон?
— Но съм тук, захарче. Дойдох веднага щом научих.
Целуна ме, а по страните ми се затъркаляха сълзи.
Опитах се да му обясня, че се чувствам разнебитена отвътре.
— Джо, момичето е мъртво. Господи, каква кошмарна издънка!
— Скъпа, доколкото разбрах, не си имала избор.
Потърка грапавата си буза о моята.
— Номера на пейджъра ми е точно до телефона. Линдси? Чуваш ли ме? Ще се върна утре сутринта — обеща той.
— Какво, Джо? Какво каза?
— Опитай се да поспиш, Линдси.
— Дадено, Джо. Ще се опитам…
Глава 11
Медицинската сестра, чието име беше Хедър Грейс, светица на светиците, ми беше осигурила инвалидна количка. Седях в нея край леглото на Джейкъби, а късното следобедно слънце нахлуваше през прозореца на интензивното отделение и огряваше синия линолеум на пода. Тялото му бе пронизано от два куршума. Единият бе поразил белия дроб, а другият бе продупчил бъбрека. Ритникът, който бе получил в главата, бе счупил носа му и лицето му бе придобило ярък цвят на патладжан.
Това беше третото ми посещение за три поредни дни и макар че правех всичко възможно, за да го ободря, настроението на Джейкъби си оставаше безпощадно мрачно. Наблюдавах го как спи, когато подпухналите му очи се отвориха колкото цепки.
— Здравей, Уорън.
— Здрасти, виртуозке.
— Как си?
— Като най-големият конски задник на света. — Закашля се болезнено и аз се намръщих съчувствено.
— Не се тревожи, приятелю.
— Драйфа ми се, Боксър.
— Зная.
— Не спирам да мисля за това. И да го сънувам. — Млъкна и докосна бинтования си нос. — Пустото му хлапе да ме гръмне, докато аз се държа за оная си работа.
— Хм. Бил е клетъчният ти телефон, Джейкъби.