Лъчи на фенер.
Иначе къщата тънеше в мрак.
Очевидно вътре се намираха външни хора. Потупах джоба на якето си и ми призля още преди да се уверя, че съм права: бях забравила мобилния си телефон на масичката до леглото. Представих си го как лежи до будилника.
Това беше много лошо.
Нямах радиостанция, нито подкрепление и не носех бронежилетка. Ако в момента се извършваше престъпление, влизането ми сама в къщата нямаше да е добра идея.
— Али, трябва да извикам помощ.
— Не може, Линдси — прошепна. — Всички ще умрат.
Пресегнах се и докоснах лицето й. Всеки момент щеше да се разплаче, доверието в очите й беше покъртително.
— Залегни на задната седалка — наредих на момиченцето. — Чакай и не шавай, докато не се върна.
Али залегна с лице в седалката. Сложих ръка на гърба й и я потупах нежно. После излязох от колата и затворих вратата след себе си.
Глава 138
Ярка лунна светлина обливаше хълмистия терен и хвърляше дълги сенки, които създаваха илюзията, че на всяка крачка ме дебне пропаст. Движех се плътно до храстите встрани от пътя, като заобикалях откритото пространство. Така приближих къщата откъм сляпата й страна на по-високо ниво.
Досами къщата пред обикновена дървена врата беше паркиран скъп джип. Топката се превъртя лесно в ръката ми и аз отворих вратата към мокро помещение. Тръгнах опипом в тъмнината и влязох в просторна кухня. Оттам попаднах в огромна дневна с висок таван, огряна от луната.
Продължих пътя си покрай стената, внимавах да не закача дългите кожени канапета и големите саксии с палми и пампасова трева. Вдигнах поглед точно навреме, за да видя как лъч от фенер изчезна зад горната площадка на стълбите.
Измъкнах пистолета и се изкачих по тях, вземайки по две стъпала наведнъж. Приклекнах на най-горната площадка.
Чувах само собственото си дишане, после долових тих говор откъм стая в дъното на коридора.
Изведнъж пронизителен вик разцепи въздуха. Спуснах се към вратата, завъртях топката и я отворих с ритник.
Мълниеносно обиколих с поглед сцената. Вътре имаше огромно легло и на него седеше жена с гръб към горната табла. Фигура, облечена в черно, държеше нож до гърлото на жената.
— Ръцете горе — изкрещях. — Хвърли оръжието, веднага!
— Вече е твърде късно — произнесе някакъв глас. — Обърни се и напусни, по дяволите.
Пресегнах се към ключа за осветлението и щракнах лампата.
Онова, което видях, беше шокиращо, страшно, невероятно.
Нападателят с ножа беше Кароли Браун.
Глава 139
Кароли се канеше да извърши убийство. Умът ми се вцепени, докато се опитваше да асимилира невъобразимото. Щом се съвзех, се хвърлих в действие, изревах с пълно гърло командата:
— Отдръпни се от нея, Кароли! Вдигни ръце така, че да ги виждам!
— Линдси — произнесе тя с влудяващо спокоен глас. — Моля те, иди си. Тази жена е мъртва така или иначе. Не можеш да ме спреш.
— Давам ти последен шанс — предупредих я и издърпах спусъка. — Хвърли ножа или ще те убия.
Жената в леглото изхлипа, когато Кароли измери с поглед разстоянието помежду ни, преценявайки колко време ще й трябва да пререже гърлото на жената, преди да съм пуснала куршум в главата й.
Аз правех същите изчисления.
— Ужасно грешиш, Линдси — каза Кароли със съжаление. — Аз съм добрата. А това нещо, което виждаш тук, Мелиса Фарли, е измет.
— Хвърли ножа много внимателно — повторих, стискайки глока до побеляване на кокалчетата. Можех ли да застрелям Кароли ако се наложи? Наистина не знаех отговора.
— Ти няма да ме застреляш — каза тя тогава.
— Май забравяш коя съм.
Кароли понечи да проговори отново, но изписаната на лицето ми решителност я възпря. Щях да я застрелям и тя бе достатъчно умна, за да го схване. Усмихна се вяло. Сетне хвърли ножа на килима в краката ни.
Ритнах ножа под бюрото и заповядах на Кароли да коленичи.
— На колене! — изкрещях. — Ръцете отпред!
Свалих я на пода, наредих й да сключи пръсти зад врата си и да кръстоса глезени, обискирах я и не открих нищо друго, освен кожения ремък около кръста й.