После хвърлих поглед към жената на леглото.
— Мелиса? Добре ли си? Позвъни на деветстотин и единайсет. Кажи им, че се извършва тежко престъпление и един полицай има нужда от помощ.
Жената не сваляше очи от мен, дори когато се пресегна към телефона до леглото.
— Той държи съпруга ми — рече. — В банята има един мъж с Ед.
Глава 140
Проследих погледа на Мелиса, сочещ към вратата вляво от леглото.
Вратата се отвори бавно и един мъж пристъпи вдървено в спалнята с див поглед зад изпръскани с кръв очила.
Отбелязвах всичко, докато се движеше към мен: черна тениска, напоена с кръв; изваден от панталона колан, който висеше от лявата му ръка на сребърната си тока; опасен ловджийски нож в дясната.
Умът ми препускаше, зает с мисълта не къде е ножът в момента, а къде ще е в следващия момент.
— Хвърли оръжието! — кряснах. — Веднага или ще стрелям!
Устните на мъжа се разтеглиха в мрачна усмивка — смразяващото изражение на човек, готов да умре. Продължи да пристъпва към мен с насочен кървав нож.
Присвих очи, за да се съсредоточа върху онова, от което зависеше оцеляването ми. Прекалено много бяха нещата, за които да внимавам, и прекалено много — да контролирам.
Кароли беше зад гърба ми, необезопасена.
Мъжът с ножа също го знаеше. Устните му отново се разтеглиха и той произнесе:
— С-с-с-тани. Можем да я хванем.
Преценявах какво ще стане, ако стрелям в него. Беше на по-малко от десет стъпки от мен. Дори да го уцеля право в гърдите, дори да спра сърцето му, разстоянието беше кратко.
А той приближаваше още.
Вдигнах оръжието с пръст на спусъка, когато Мелиса Фарли изпълзя по леглото и се спусна към банята.
— Не! — изревах. — Стой на място!
— Трябва да ида при съпруга ми!
Не чух кога вратата зад мен се бе отворила.
Не чух някой друг да влиза в стаята.
Тя се появи изневиделица.
— Боби, недей! — извика Алисън.
В продължение на дълъг миг всичко сякаш застина.
Глава 141
Мъжът, когото Алисън нарече Боби, замръзна. После се посъвзе, но видях върху лицето му да се изписва объркване.
— Алисън — изрече, — защо не си вкъщи?
Боби! Не познах заекването, но сега разпознах лицето му. Беше Боб Хинтън, адвокатът от града, който ми налетя с колелото. Нямах време да мисля как се вписва в картината.
Алисън пристъпи иззад гърба ми като насън. Приближи се до Боб Хинтън и обгърна кръста му с ръце. Поисках да я спра, но преди да успея, Хинтън протегна ръце и прегърна силно Алисън.
— Сестричке — прошепна, — мястото ти не е тук. Ти не бива да виждаш това.
Краката ми омекнаха и спусъкът стана хлъзгав в потните ми длани. Продължих да се целя в Хинтън.
Преместих се, за да имам по-добър ъгъл, при което Хинтън обърна с лице към мен замаяното момиченце. Той също изглеждаше замаян.
— Боб — произнесох и вложих в думите си цялата убедителност, на която бях способна, — ти избираш. Но ще ти пръсна мозъка, ако не хвърлиш ножа и не паднеш веднага на колене.
Боб се наведе и скри лице зад главата на Алисън, превръщайки я в щит. Знаех, че в следващия момент ще прокара острието през гърлото й и ще ми каже да хвърля пистолета си. Трябваше да го направя.
Но не бях подготвена за изражението на безкрайна тъга, което се появи върху лицето му, когато притисна бузата си о нейната.
— О, Али, Али, още не си пораснала достатъчно, за да разбереш.
Али поклати глава.
— Знам всичко, Боби. Трябва да се предадеш. А аз трябва да разкажа всичко на Линдси.
Мярна се червено петно, което внезапно откъсна вниманието ми от натрапчивата сцена пред мен. Мелиса Фарли се препъна през вратата на банята. Предницата на нощницата й бе потъмняла от кръв.
— Линейка — едва успя да произнесе тя. — Извикайте линейка. Моля ви! Ед е още жив.
Глава 142
След десетина минути се чу вой на сирени и по виещия се път под нас се зададоха патрулни коли със святкащи буркани. Над главите ни бръмчаха хеликоптери за спешна евакуация.
Мелиса Фарли се върна в банята при съпруга си.
— Алисън — казах, — моля те, слез долу и отвори вратата на полицаите.
Боб продължаваше да притиска силно Алисън в прегръдката си. Тя ме погледна с големите си кръгли очи. Мъчеше се да сподави плача си и устните й трепереха.