Метнах към Кароли един бележник и й подадох химикалка. Започна да пише с трепереща ръка. След малко вдигна красивата си глава:
— Ще напиша, че всичко, което съм извършила, е било заради децата. Че съм го направила само заради тях.
— Добре, Кароли. Хубаво. Това е твоята версия.
— Но все пак разбираш ли, Линдси? Някой трябваше да ги спаси. Аз бях тази. Аз съм добра майка.
Около нас кръжеше дим, а тя ме гледаше в упор.
— Мога да разбера какво е да мразиш хора, причинили ужасни неща на невинни деца — казах. — Но не и убийство. Това не мога да го разбера. Нито как можа да причиниш това на Алисън.
Глава 145
Вървях по тясната неприветлива уличка „Голд“, докато стигнах неоновия надпис „Бикс“ с грамадните сини букви. Влязох през облицования с тухли вход и меланхоличните звуци на малкия роял ме изпълниха с трепет.
Високите тавани, цигареният дим, носещ се над дългия махагонов бар, мебелите и украсата в стил ардеко ми напомниха холивудската версия на питейни заведения от двайсетте години на миналия век.
Приближих се до шефа на заведението, който ме осведоми, че съм първата пристигнала.
Последвах го по стълбите на втория етаж и седнах в богато тапицирано сепаре с форма на подкова, от което се виждаше оживената сцена на бара под нас.
Поръчах си ром „Гослингс“ черен етикет и джинджифилова лимонада, от които отпивах, когато най-добрата ми приятелка се приближи.
— Ей, познавам те — рече Клеър, вмъкна се в сепарето и ме притисна в силна прегръдка. — Ти си ченгето, дето отиде далеч и спипа цяла банда убийци без помощта на дружките си.
— И остана живо, та да разказва — допълних.
— Само в общи линии.
— Почакайте — обади се Синди, шмугвайки се в сепарето от другата ми страна. — И аз искам да чуя. Нали ще се записва в историята, ако не възразяваш, Линдси. Май предстои кратка характеристика на нашия ас по убийствата.
Мляснах я по бузата.
— Трябва да искаш разрешение от пиара ми — закачих я.
— Ей, с теб не се говори — отвърна тя и също ме целуна.
Клеър и Синди си поръчаха по едно от екзотичните питиета, с които барът се славеше, когато пристигна и Юки направо от офиса. Беше в строгия си адвокатски костюм, но в черната й лъскава коса имаше закачлив червен кичур.
Донесоха стридите и скаридите фламбе, а на масичката до нас келнерът гарнира пържолата тартар. Докато ни сервираха храната и напитките, разказах на момичетата за залавянето в бялата къща на хълма.
— Фатално беше, че я мислех за приятелка — говорех за Кароли, — а всъщност изобщо не съм я познавала.
— В такива случаи човек престава да слуша интуицията си — обади се Синди.
— Така е. Беше подвела и сестра ми.
— Значи мислиш, че не те е изпускала от очи, защото си разследвала онова убийство на Браян Милър? — попита Клеър.
— Да. Тя дебнеше „приятелката“, но още повече врага.
— Да пием за Джон Доу номер двадесет и четири. Неговият случай е приключен.
— Приключен — повторихме и чукнахме чаши.
Поръчахме и прясна риба, морска лисица с аспержи, раци със спагети по френски, черен шотландски стек по нюйоркски и някак си, докато нагъвахме специалитетите и говорехме една през друга, всяка от нас успя да запознае другите със своите работи.
Синди пишеше очерк за един банков обирджия, когото хванали, защото написал „Давай парите!“ на гърба на собствената си заемна разписка.
— Оставил разписката и си заминал с плячката — разказваше Синди. — Ченгетата го чакали, когато се прибрал вкъщи. Тоя води класацията в рубриката ми „Тъпи мошеници“.
— Давам ти още един! — подхвърли Юки. — Моят клиент (ще го оставя анонимен) е доведен син на един от партньорите ми и се наложи да го защитавам — каза и отметна червения кичур. — Две ченгета позвънили на вратата му, защото търсели заподозрян в кражба. А моят човек ги поканил „Заповядайте“, спокоен, че няма нищо общо с никаква кражба. После им казал „Търсете навсякъде, но без тавана“.
— И какво станало? — нямахме търпение ние. Юки отпи от ликьора „Жермен Робен Сидекар“ и огледа масата.