— Съдията издал заповед за обиск и какво открили ченгетата на тавана на клиента ми? Отглеждал си човекът марихуана в изкуствена почва на изкуствено осветление. Присъдата ще бъде произнесена следващата седмица — съобщи тя сред шумния ни смях.
Разговорът на масата не спираше и аз бях щастлива, че съм отново с тайфата. На всички ни беше хубаво заедно, споделяхме си толкова неща, дори с новата ни приятелка Юки, която приехме единодушно в групата, защото ми спаси задника, а и живота, ако питат мен.
Канехме се да поръчаме десерт, когато видях така добре познатия ми побелял и леко накуцващ мъж да се приближава към нас.
— Боксър — каза Джейкъби, без дори да погледне останалите, — трябваш ми веднага. Оставил съм колата на включен двигател.
Обгърнах замислено с ръка вече празната си чаша. Пулсът ми отскочи и пред очите ми пробягаха гонитбата с колата и престрелката.
— Какво има? — попитах.
Той наведе глава към мен, но вместо да ми прошепне в ухото, ме целуна по бузата.
— Няма нищо. Исках да изскоча от една торта, но тия твои момичета ме разубедиха.
— Благодаря ти. Джейкъби — казах, превивайки се от смях. Сложих ръка върху неговата — Хайде, включи се за десерта.
— Май добре ще ми дойде.
Джейкъби се вмъкна в сепарето и всички се сгъстихме, за да му направим място. Келнерът донесе изстудено шампанско „Дом Периньон“ от Джейкъби и когато напълнихме чашите си, моите стари и нови приятели вдигнаха тост за завръщането ми.
— За Линдси. Добре дошла у дома!
Епилог
Глава 146
Първата ми седмица в службата ни завихри като ураган пета степен. Телефонът не спираше да звъни, всяка минута в стаята ми влизаха ченгета и спешно търсеха съдействие за десетки нови случаи. Всичко живо беше на бойна нога.
Но най-належащият проблем ми стана по-ясен от всякога. Управлението постигаше към петдесет процента разкриваемост, което ни запращаше на дъното в класацията на поделенията за тежки престъпления на големите градове.
Не че не бяхме добри; просто ни липсваха кадри, а случаите ни засипваха и бяхме на прага на силите си. Всъщност през цялата седмица ни звъняха отчаяни хора.
Сутринта на онзи петък Джейкъби почука на стъклената ми врата и аз го поканих да влезе.
— Лейтенант, на „Оушън Бийч“ е имало престрелка, двама са убити. Една кола е на местопрестъплението, друга е на път, а колегите продължават да искат подкрепление. Свидетелите са се паникьосали и започват да се разпиляват.
— Къде ти е партньорът?
— Ползва компенсация.
През стъклената врата на стаята си виждах всеки служител в поделението. Единственото ченге без купчина пресни случаи върху бюрото си бях аз. Грабнах якето си от облегалката на стола.
— Ще ги догоним — казах на бившия си партньор. — Какво знаеш?
— Две банди от Дали Сити и Оукланд са се сбили на паркинга до плажа.
Изтърчахме по стълбите, излязохме на „Макалистър“, Джейкъби отключи колата и седна зад волана.
— Започнало е с ножове, после се появили пищови. Двама мъртви на местопрестъплението, един е ранен. Двама извършители са в ареста. Другият влязъл в морето със сърфа и заровил патлака в пясъка.
Вече си представях сцената на престъплението и се опитвах да подредя мозайката.
— Ще ни трябват гмуркачи — казах, стискайки таблото, докато вземахме завоя към „Полк“.
Джейкъби ме дари с една от редките си усмивки.
— Защо се усмихваш, бе, Джейкъби?
— Извинявай, лейтенант — рече, надвиквайки шума на сирената. — Мислех си.
— Какво?
— Харесва ми да работя с теб, Боксър. Радвам се, че отново си на седлото.