— „Дръж се, учителю Ридли, днес ние с божията милост ще запалим в Англия такава свещ, която, вярвам, никога няма да успеят да угасят.“
— Стига глупости! — каза Бийти. — Къде са те?
Той с учудващо равнодушие й зашлеви една плесница, и повтори въпроса си. Очите на старицата се спряха върху Бийти.
— Знаете къде са, иначе нямаше да бъдете тук — каза тя.
Стоунмън протегна картичката с телефонния донос; на гърба й телефонотипът бе отпечатал:
„Имам основания да подозирам тавана на ул. Елм №11. И.Б.“
— Това ще да е съседката ми, мисис Блейк — каза жената, като видя инициалите.
— Хайде, момчета, да им видим сметката!
В следващия миг те вече се катереха нагоре сред плесенясалата тъмнина и размахваха сребристите си брадвички срещу врати, които всъщност не бяха заключени, препъваха се и като палави малчугани си подвикваха весело: „Хей!“
Лавина от книги се свлече върху Монтег, докато той, разтреперан, се катереше по стръмната като кладенец стълба. Колко неприятно! Досега винаги всичко е било така лесно, както да духнеш свещ. Първо идваха полицаите, запушваха устата на жертвата, връзваха я и я откарваха в блестящите си коли-бръмбари, така че, когато пристигнеш, намираш къщата празна. Ти самият не причиняваш болка на човек, само на вещи! И тъй като вещите всъщност не изпитват болка, тъй като те не чувствуват нищо, тъй като вещите нито крещят, нито хленчат — а тази жена би могла да започне да крещи и да плаче, — няма какво по-късно да гризе съвестта ти. Ти просто почистваш. Всъщност портиерска работа. Всяко нещо на мястото му! Бързо дайте бензин! Кой има кибрит?
Но сега някой бе направил пропуск. Тази жена нарушаваше целия ритуал. Мъжете вдигаха прекалено много шум, смееха се, пускаха шеги, за да заглушат нейното ужасно обвинително мълчание там долу. Нейното присъствие караше празните стаи да крещят, да отърсват финия прах на вината, който нахлуваше в ноздрите им, докато те се мотаеха наляво-надясно. Това не беше нито честно, нито справедливо. Монтег изпита огромно раздразнение. Само тази жена липсваше тук!
По плещите, по ръцете, по вдигнатото му нагоре лице западаха книги. Разперила криле като бял гълъб, една книга смирено кацна в ръцете му. Една страница се разтвори и в мъждивата трептяща светлина заприлича на бяло снежно перо, върху което изящно са изрисувани думи. В бързината и суматохата Монтег успя за секунда да прочете един ред, но през цялата следваща минута този ред искреше в мозъка му, като че ли беше отпечатан там с нажежено до бяло желязо: „Времето заспа в слънчевия следобед.“ Той пусна книгата — и в същия миг нова книга, падна в ръцете му.
— Монтег, ела горе!
Ръката на Монтег се затвори като клещи, безумно и безразсъдно, с някакво диво благоговение притисна книгата към гърдите му.
Хората над него изхвърляха купища списания сред прашния въздух. Те падаха на земята като заклани птици, а старицата стоеше сред труповете, прилична на малко момиченце.
Монтег не бе направил нищо. Направила го бе ръката му, неговата ръка, която във всеки един от петте си треперещи пръста имаше свой собствен мозък, своя собствена съвест, свое собствено любопитство — тя бе станала крадец! Тя пъхна книгата под мишницата му, притисна я плътно към потното му тяло и се измъкна празна навън, като ръката на фокусник. Вижте! Невинна съм! Вижте!
Разтреперан, той втренчи поглед в тази бяла ръка. Протегна я пред себе си, като че ли беше далекоглед, приближи я до очите си, като че ли беше сляп.
— Монтег!
Той се стресна и се обърна.
— Не стой там, глупако!
Книгите бяха струпани на пода подобно на големи купища риба, оставена да съхне. Пожарникарите се въртяха около тях, подхлъзваха се и падаха. Позлатените очи на заглавията проблясваха, побледняваха, изчезваха.
— Бензин!
Те източиха студената течност от резервоарите с числото 451, прикрепени с каишки към раменете им. Обилно напоиха с бензин всяка книга.
След това изтичаха надолу по стълбите, а Монтег се заклатушка подире им сред бензинените пари.
— Хайде, тръгвайте с нас!
Жената беше коленичила, докосваше напоените с бензин кожени и картонени подвързии и позлатените букви на заглавията, а в погледа й към Монтег се четеше обвинение.
— Никога няма да ми отнемете книгите! — каза тя.
— Законът ви е известен — обади се Бийти. — Нима сте толкова неразумна? Всички тези книги си противоречат една на друга. В продължение на години вие сте стоели заключена в една истинска и проклета вавилонска кула. Измъкнете се от нея! Героите на тези книги никога не са съществували. Хайде!