— Вие сте нашата нова съседка, нали? — каза той.
— А вие сигурно сте… — Тя вдигна очи от емблемата на неговата професия. — Вие сигурно сте… пожарникарят. — Гласът й постепенно стихна.
— Колко странно го казвате!
— Аз бих… бих го отгатнала и със затворени очи — бавно каза тя.
— Как? По миризмата на бензин ли? Жена ми винаги се оплаква. — Той се изсмя. — Колкото и да се миеш, не можеш да се отървеш напълно от нея.
— Да, наистина — измънка тя.
Той имаше чувството, че тя обикаля около него, върти го на всички страни, лекичко го разтърсва, изпразва джобовете му, без дори да се помръдне.
— За мен той не е нищо друго освен парфюм — каза той, за да прекъсне дългото мълчание.
— Наистина ли?
— Разбира се. А защо не?
Тя се позабави, за да обмисли отговора си.
— Не зная. — Обърна се и погледна тротоара, който водеше към техните жилища. — Имате ли нещо против да се върна заедно с вас? Казвам се Кларис Макклелан.
— Кларис! А аз се казвам Гай Монтег. Хайде да вървим! А вие защо скитате навън така късно? На колко сте години?
Те тръгнаха по сребристия тротоар в хладната ветровита нощ, а във въздуха се носеше лек аромат на свежи кайсии и ягоди; той се огледа наоколо и разбра, че такова нещо е съвсем невъзможно по това време на годината.
До него вървеше само девойката; лицето й сияеше като сняг на лунната светлина и той знаеше, че тя мисли върху неговите въпроси и търси най-добрите отговори, които би могла да даде.
— Аз съм седемнайсетгодишна и побъркана — рече тя. — Чичо ми казва, че двете неща винаги вървели заедно. Когато хората те попитат на колко си години, казва ми той, винаги отговаряй, че си седемнайсетгодишна и побъркана. Не е ли приятно да се разхождаш по това време на нощта? Обичам да вдъхвам мириса на нещата, да ги разглеждам. И понякога стоя будна цяла нощ, разхождам се и чакам да видя как ще изгрее слънцето.
Те продължиха да вървят мълчаливо, докато тя каза замислено:
— Знаете ли, мен никак не ме е страх от вас.
Той се изненада.
— А защо да ви е страх?
— Толкова много хора се страхуват. Искам да кажа, страхуват се от пожарникарите. Но вие в крайна сметка сте съвсем обикновен човек…
Той изведнъж видя образа си отразен в очите й, в две искрящи капчици бистра вода, дребен и тъмен, но в пълни подробности, с гънките около устните и с всичко, всичко друго, сякаш нейните очи бяха две вълшебни късчета виолетов кехлибар, които могат да го пленят и да го запазят невредим. Лицето й, сега обърнато към него, приличаше на крехък млечнобял кристал, излъчващ мека и спокойна светлина. Не, това не беше ослепителната светлина на електричеството, но какво тогава? Не друго, а страшно успокояващата, необичайна и галеща светлина на свещта! Една вечер, още като дете, електричеството угасва и майка му запали единствената останала свещ и това бе кратък момент, в който той отново откри света, момент на такова прозрение, че пространството изгуби своите необхватни размери и ги обгърна уютно, и те, майката и синът, останали сами, преобразени, се надяваха, че няма да пуснат тока много скоро…
И тогава Кларис Макклелан каза:
— Ще ми кажете ли откога работите като пожарникар?
— От десет години, откакто станах на двайсет.
— А четете ли понякога книгите, които изгаряте?
Той се засмя:
— Това е забранено от закона.
— О, да, разбира се!
— Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей2, в сряда Уитман, в петък Фокнър. Превърни ги в пепел, а след това изгори и пепелта. Това е нашият лозунг.
Те повървяха още малко и девойката каза:
— А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?
— Не! — заяви той. — Повярвайте ми, къщите винаги са били огнеупорни.
— Странно. Веднъж чух, че едно време къщите са се запалвали поради невнимание и пожарникарите трябвало да гасят пожарите.
Той се засмя.
Тя го стрелна с поглед.
— Защо се смеете?
— Не зная. — Той отново избухна в смях, но се сепна. — А защо питате?
— Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и бързате да ми отговорите. Нито за миг не се замисляте над това, което съм ви попитала.
Монтег се спря.
— Вие наистина сте странна — каза той, като я погледна. — Нямате ли поне малко уважение?
2
Една Милей (1892–1950) — американска поетеса, известна с изящните си остроумни стихове. — Б.пр.