Повечето нощи, когато останалите се забавляваха с такива игри, Монтег си стоеше горе. Но имаше време преди две години, когато той бе един от най-големите запалянковци. Веднъж загуби на бас едноседмична заплата и предизвика безумния гняв на Милдред: вените й изпъкнаха и по лицето й се появиха петна. Сега обаче нощем лежеше на походното легло с лице към стената и слушаше как долу избухва смях, как краката на плъховете сноват като че ли по кордите на пиано, как мишките пищят подобно на цигулка, усещаше и внезапната тишина, когато Кучето въртеше очи и дебнеше, преди да скочи като молец в дрезгавата светлина, да намери жертвата си, да я сграбчи, да впие в тялото й иглата и да се върне в колибата си, за да замре, сякаш е бил завъртян електрически ключ.
Монтег докосна муцуната му.
Кучето изръмжа.
Монтег отскочи назад.
Кучето се надигна в колибата си и го погледна с внезапно съживили се очни ябълки, в които проблясваха синьо-зелени неонови искри. То отново изръмжа, някакво странно дрезгаво съчетание от свистене на електричество, звук на пържене, стържене на метал и завъртане на стари, ръждясали бурми.
— Недей, недей, моето момче! — с разтуптяно сърце каза Монтег.
Той видя как сребърната игла се подаде един инч, прибра се обратно, подаде се и отново се прибра. Ръмженето на Кучето стана яростно и то го погледна в очите.
Монтег се отдръпна. Кучето пристъпи крачка напред от колибата си. Монтег сграбчи с ръка месинговата тръба. При докосването му тръбата се завъртя нагоре и безшумно го изведе през люка на горния етаж. Той се спря на полуосветената площадка. Трепереше и лицето му бе жълто-зелено. Долу Кучето се бе прибрало и отново се бе отпуснало върху своите осем чудовищни крака на насекомо и пак бе започнало да бръмчи с усмирени кристални очи.
Монтег застана до люка и зачака да му мине страхът. Четиримата мъже зад него, седнали в ъгъла на стаята около масата за карти, над която висеше лампа със зелен абажур, му хвърлиха бегъл поглед, но не казаха нищо. Само човекът с фуражката на капитан, върху която бе изобразен феникс, стиснал картите в тънките си пръсти, най-сетне любопитно се обади от другия край на стаята.
— Монтег?
— То не ме обича — каза Монтег.
— Кой, Кучето ли? — Капитанът погледна картите си. — Не се безпокой. То не може да обича или да мрази. То просто „действува“. Това е нещо като задача по балистика. То си има траектория, която ние му определяме, То само я следва. Насочва се, поразява целта и се самоизключва. Това са просто медни жици, батерии и електричество.
Монтег преглътна:
— Неговите изчислители могат да бъдат нагласени за всякакви комбинации, нали? Толкова аминокиселини, толкова сяра, толкова мазнини и основи?
— Това всички го знаем.
— И химическият състав, и процентните му съотношения у всеки един, който работи в пожарната станция, са зарегистрирани долу в главната картотека. Всеки би могъл съвсем лесно да нагласи „паметта“ на Кучето за частична комбинация, да речем, само по отношение на аминокиселините. Така би могло да се обясни това, което животното току-що направи. То се нахвърли върху мен.
— Глупости! — каза капитанът.
— Беше раздразнено, но не напълно разярено. Някой е нагласил „паметта“ му само колкото да изръмжи, когато го докосна.
— Кой би направил такова нещо? — попита капитанът. — Тук нямаш врагове, Гай!
— Доколкото зная, не!
— Ще накараме нашите техници утре да го проверят.
— То не ме заплашва за пръв път — каза Монтег. — Миналия месец същото ми се случи на два пъти.
— Ще го оправим. Не се безпокой.
Но Монтег не се помръдна от мястото си, а стоеше и си мислеше за решетката на вентилатора в хола у дома му и за онова, което беше скрито зад нея. Ако някой тук, в пожарната станция, знаеше за вентилатора, не би ли могъл да го „подскаже“ на Кучето?…
Капитанът се приближи до люка и въпросително погледна Монтег.
— Тъкмо се чудех — каза Монтег, — какво ли си мисли Кучето там долу нощно време? Дали оживява, когато се хвърля върху хората? Това ме кара да изтръпвам.
— То не мисли за нищо, за което ние не искаме да мисли.
— Жалко — тихо каза Монтег, — защото всичко, което го караме да прави, е да гони, да намира жертвата си и да убива. Колко жалко, ако това е всичко, което то въобще някога ще знае.