Знаеше обаче, че баща му, който бе гонил, мразил, убивал, взривявал и горил по най-ужасен начин японците в продължение на три години, също ги уважаваше така, както само смъртни врагове могат да се уважават. Любов би звучало твърде пресилено; прошка и изкупление — също. Но ако го наречете изцеление, би било почти точно. Спомняше си една сцена със стареца в една аптека, трябва да е било през 52-ра или 53-та, две години преди да се спомине. Някой го подкачи: „Слушай, Ърл, тия жълтури, тия дребни дяволи? Колко от тях опече през войната?“ Бащата на Боб веднага придоби сериозно изражение, сякаш се засегна, и отговори: „Говори, каквото щеш, но те бяха адски добри войници и отстояваха позициите си до последната капка кръв. Стояха и се сражаваха, дори когато изгаряха живи. Никой никога не е обвинил японски пехотинец, че не е изпълнил бойния си дълг.“ После старецът, иначе толкова приказлив и властен, тактично смени темата на разговора. Имаше неща, които не искаше да споделя с никого, особено пред онези, които не са били там — на плажовете и малките островчета в океана.
Боб погледна японеца.
Беше мъж на неговата възраст, с ъглеста глава и късо подстригана прошарена коса, с уверен поглед и набито телосложение. Въпреки жегата и праха носеше тъмен костюм с вратовръзка и излъчваше военно достойнство от всяка пора на тялото си.
— Боб — заговори Том Дженкс, — това е…
— Знам. Господин Яно, който наскоро се е пенсионирал от…
В този момент Боб замълча неволно, защото забеляза, че лявото око на японеца, макар и с почти същия цвят като дясното, не беше фокусирано, въпреки че се движеше едновременно с другото. Беше стъклено. После забеляза от горната и долната му страна — макар и умело зашити с всички средства на съвременната пластична хирургия — следи от тежка рана.
— … военните сили на своята страна. Господине, за мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Боб Лий Суогър.
Господин Яно се усмихна, показвайки белите си, равни зъби, и се поклони, както Боб бе виждал само по филмите: дълбоко и искрено, сякаш му доставяше удоволствие да го прави.
— Не исках да ви безпокоя, сержант Суогър.
Боб си спомни, че отнякъде е чувал за смиреността на японците, колко се притеснявали да не обезпокоят някого. Изведнъж видя логиката да карат един час по черните пътища, вместо да го посетят направо в дома му.
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита Боб. — Провеждате някакво изследване за Йоджима, нали?
— Първо, сержант Суогър, ако ми позволите…
Японецът извади от джоба си малка кутийка, поклони се и му я подаде.
— Малък подарък като израз на признателност за времето ви и знанията, които ще споделите с нас.
Боб леко се изненада. Не му беше много до подаръци, поклони и други любезности, които му се струваха безсмислени при трийсетградусовата жега сред пустинята в американския запад, на неговия парцел, още повече, че целият бе плувнал в пот.
— Това наистина ме радва, господине. Много съм ви признателен.
— Японците винаги правят подаръци — обясни Том Дженкс. — Това е техният начин да поздравят или да благодарят.
— Моля ви — настоя японецът.
Кутийката беше толкова грижливо опакована, че на Боб му се стори кощунство да я отвори. Чувстваше се обаче задължен да го направи, затова разкъса хартията, възхищавайки се на сложния начин, по който бе нагъната. Накрая отвори кутийката.
— Брей, голяма красота.
Вътре имаше миниатюрен меч, майсторски изработен. Финото острие блестеше, бижутерът дори бе увил ръкохватката с тесни лентички.
— Мечът е душата на самурая, сержант Суогър. Разбрах, че сте велик самурай, затова ви донесох това като израз на уважение.
Странно, но подаръкът трогна Боб. Беше толкова неочаквано и предполагаше, че е страшно скъп, защото изработката бе изключителна.
— Нямаше нужда. Много съм впечатлен. Но повярвайте ми, изоставих вече самурайския занаят. Сега управлявам само няколко конни стопанства. Много съм трогнат, така че казвайте, ще се опитам да отговоря на всичко, което ви интересува, стига да знам нещо. Баща ми не обичаше да говори много за войната.
— Разбирам. Малко хора обичат. Във всеки случай, както може би е споменал полковник Бриджис, прекарах няколко месеца в Хендерсън Хол и прегледах оригиналната документация, свързана с Йоджима. Преди това почти година изучавах японските военни архиви, търсейки същата информация, макар че, както може би се досещате, в Япония архивите са малко непоследователни.
— Представям си.
— Накрая съсредоточих вниманието си върху събитията от двайсет и първи февруари на мястото, което на японските карти е означено като „точка И-пет“. Става дума за бункер на северозападния склон на планината Сурибачи.