— Чакай. Четирийсет парашутисти плюс майор Фуджикава и четирима души от корейските специални части прави четирийсет и пет.
— Достатъчно са.
— Не съвсем. Забрави четирийсет и шестия.
— Кой е той?
— Аз.
— Окада…
— Не ми противоречи, селяко. Дори не си помисляй. Няма да си седя вкъщи да пека курабийки, докато ти съсипваш кариерата ми.
— Прекалено си упорита, за да споря с теб.
— Четирийсет и шест — заяви тя. — Ако ще и само за късмет, трябва да намерим още един. Кого пропускам? А, да. Теб. Ти си четирийсет и седмият самурай.
38.
Сънищата на Нии
Отдавна се беше мръкнало.
Нии беше сам с момиченцето в бялата стая. Чуваше приглушено шума от движението на другите мъже в голяма къща — шляеха се навън, крещяха, боричкаха се, играеха на карти, убиваха времето. Знаеше, че Кондо се е върнал, след като е бил по задачи, и че решителният момент ще бъде съвсем скоро; вдругиден почти със сигурност.
Чуваше минаването на колите отвън, макар че тази къща бе на тиха улица, далеч от големите пътни артерии, поддържащи живота на Токио.
Чуваше тихото свирене на вятъра в клоните и си спомни колко необичайно студено беше навън. Даде си сметка, че сезоните са се сменили, а той е бил толкова улисан в собствените си проблеми, че не е забелязал.
Не мислеше за бъдещето, нито дори за миналото; не мислеше за своя оябун, нито за неговия даймьо, за когото всички тук работеха толкова самоотвержено. Не размишляваше, че развръзката почти е дошла и скоро той ще бъде равноправен и завършен член на господстващата банда на якудза в Токио, че ще бъде известен, могъщ и всички ще се боят от него.
Това не го интересуваше сега.
Гледаше само нея.
Тя спеше неспокойно, с разперени ръце. На слабата, мъждива светлина въображението му въртеше номера. Представяше си я гола, макар да знаеше, че не е. Представяше си, че го желае, колкото той желае нея, макар да знаеше, че не е така. Представяше си, че някак двамата могат да бъдат заедно до края на живота си, макар да знаеше, че тя трябва да умре.
Нии никога не беше изпитвал такива чувства. Можеше да мисли само за нея. Това, че тя е на четири, а той на двайсет и пет, нямаше значение; така трябваше да бъде.
Знаеше, че трябва да е така.
Виждаше как гърдите й се повдигат и спускат под одеялото, слушаше музиката на дишането й. Виждаше малкото й, съвършено краче, прекрасните й пръстчета с олющените остатъци от последния лак по ноктите й. Виждаше върха на нослето й, неспокойното й лице, отпуснатите бледи клепачи. Виждаше сочните й устни, като цветчета, като розови листенца; представяше си целувки, сладки като бонбон. Виждаше разширяването и отпускането на бебешките й ноздри с идеална елипсовидна форма.
Нии я наблюдава, докато усети, че не издържа повече, и изтича навън да мастурбира.
„Вдругиден“ — помисли си.
39.
Шампионът по кендо
Боб спря с мотоциклета на паркинга на музея. Беше студено, скоро щеше да се мръкне. Хладната стоманена става напомняше за себе си и хълбокът му пулсираше от болка. Боб се опита да се отърси от неприятното чувство и спомените, свързани с него. Това беше решителната вечер. Трябваше да освободи ума си. Но не можеше. Никой не би могъл.
Погледна часовника си. Беше 17:45 токийско време. Шофирането бе ужасно, трябваше да се мушка насам-натам между колите, постоянно да следи огледалото, да лавира между движещи се под различен ъгъл возила. Не му беше никак приятно. Твърде много го изтощаваше.
Разбира се, всички тези лоши чувства идваха от мисълта за следващите няколко минути, когато трябваше да съобщи лошата новина на един човек, който досега само му беше помагал. Не много приятна перспектива. Толкова ли беше необходимо? Да, беше. Не можеше да изпълни плана без онова, което този човек пазеше в кабинета си.
Замисли се за участниците в тазвечерната акция. Сюзан и четиримата корейци, майор Фуджикава и парашутистите тихо се събираха в един квартал в северозападно Токио, далеч от туристическите обекти, на няколко километра от известните райони, като Гиндза, Шинджуку, Уено, Асакуса; място без големи храмове, нощни клубове, универсални магазини. Там сателитите на ЦРУ бяха установили активна дейност в един от имотите на Мива, оградено с висока стена имение близо до парка Кийосуми, някога собственост на фамилията Мицубиши, а сега една малка приказна страна в типичния стил на източните градини. Мястото отговаряше на всички критерии: бе в тих район, не привличаше вниманието, намираше се близо до парк само с един вход, беше лесно за наблюдение и оградено от околния свят.