— Разбирам. И какво искате от мен?
— Вече ми помогнахте страшно много, но ще ви помоля за още една услуга. Знам, че е трудно, и ще разбера, ако ми откажете. Чувствам обаче, че трябва да ви помоля за това.
— Какво е то?
— Вашата благословия.
— Защо да е толкова трудно?
— Защото Кондо Исами е вашият син.
Настъпи мълчание.
— Моля бащата да ми разреши да убия сина му — продължи Боб. — Ако не ме освободите, няма да успея. Само тогава ще престана да виждам сина. Ще виждам само убиеца.
Отова го погледна мрачно.
— Нямам син.
— Значи трябва да е син на брат ви или сестра ви.
— Нямам брат, нито сестра.
Японецът погледна Суогър в очите.
— За новия Кондо се говори, че има хора, с които поддържа нормални отношения, забавлява се, води нормален живот. Понякога обаче се крие. Ако иска да се срещне с определени хора, слага маска. Или така нагласява осветлението, че да не виждат лицето му. Защо? Когато го видях, разбрах. Не може да си позволи да се покаже пред хора, които ви познават. Позволи ми да го видя, защото няма представа, че съм се срещал с вас. Но всеки, който познава и двамата, ще види огромната прилика. По всичко напомня за вас: очите, формата на носа, формата на устата, цвета на кожата, широчината на лицето, косата. Виждал съм и друг път това лице. В доджото на Дошу в Киото видях една снимка. Вие, Дошу и момчето, вероятно на четиринайсет, с голям трофей.
— Синът ми е мъртъв — настоя Отова.
Боб не видя смисъл да говори повече. Нямаше какво да добави.
След кратко мълчание старецът заговори:
— Предполагам, че винаги съм се боял от този момент. Никой не може да нарани един баща повече от сина му и няма по-сладко отмъщение от това на сина срещу баща си.
— Не бива да се самообвинявате.
— Няма кого друг да обвиня. Снимката е правена през хиляда деветстотин седемдесет и седма, когато той беше на шестнайсет. Току-що — бе спечелил шампионската титла по кендо в състезанието на Япония за деца и юноши под осемнайсет години. Дошу му беше треньор. Пътят му бе предначертан. Щеше да спечели титлата и следващата, и по-следващата година, когато навърши осемнайсет. После щеше да се състезава в категорията на мъжете и да спечели първото място за пет поредни години. Щеше да стане национален герой, знаменитост. Можеше да отиде където поиска, да прави каквото поиска. Япония щеше да бъде на дланта му. Можеше да стане политик, бизнесмен, адмирал.
— Какво стана?
— Получих предложение за работа. Беше невероятна възможност за мен. Мислех, че това ще ми спечели слава и известност. Предпочетох собствената си кариера пред неговата. Взех го с мен в Америка за три години. Учи две години в гимназията „Скарсдейл“ и една в Колумбийския университет. Мисля, че това го настрои срещу мен — защото му отнех най-важните три години като състезател по кендо. До ден-днешен обаче не виждам как бих могъл да откажа работата, която ми предложиха. Във всеки случай, Америка го промени основно. Тя го обърка.
— Нищо чудно.
— Върна се в Япония през осемдесета, когато беше на деветнайсет. Знаеше, че е много изостанал спрямо другите състезатели в мъжката категория, но въпреки това се състезаваше упорито. Беше невероятно. Стигна до финалите. Държеше се геройски. Но загуби на косъм един мач. Случва се. За част от секундата обаче той пропиля всичко. Самурайска чест, самурайски гняв. Двамата с противника си бяха свалили шлемовете, поклониха се един на друг и тогава синът ми изпусна нервите си. Удари другия състезател с дървения си шинай по врата. Счупи му ключицата. Оказа се, че не съм бил достатъчно добър баща, за да го спася от най-опасния порок — алчността. Скандалът беше колосален. Нямаше надежда. Намериха дрехите и обувките му на брега край Еношима. Беше се хвърлил в морето. Не откриха трупа му.
— Много съжалявам.
— Няма защо да се извинявате. Аз сам се опозорих и трябва да изтърпя срама. Обичам сина си такъв, какъвто беше тогава, не спирам да се обвинявам за падението му и мразя онова, в което се е превърнал. Мога да разбера обаче психологическия проблем. Въпреки всичко той стана японски боец, макар и не от състезателите с бамбукови оръжия. Напук на мен и величията от кендото той стана шампион в истинския свят, където мечовете са остри и се пролива истинска кръв.
Боб мълчеше.
— Елате — каза старецът.
Заведе Боб при голата черна стена на сейфа и нагласи шифъра. Отвори масивната врата, наведе се, за да влезе, и даде знак на Боб да го последва. Вътре имаше още мечове, още по-красиви и ценни от изложените навън.