— Има много големи колекции, но никоя не е толкова голяма, колкото тази.
— Поласкан съм, че ми я показвате.
Ученият свали един меч от стената и му го подаде.
— Вземете.
Боб почувства вибрации, като от електрически ток, съвършения баланс на острието, жаждата му за кръв, удивителното майсторство на изработката.
— Може ли?
— Разбира се.
Боб насочи острието нагоре и го измъкна от ножницата. Кошираето — кървавочервено саго от черна акулска кожа, позлатена цуба — бяха великолепни, но дори те бледнееха пред красотата на острието.
— Това е може би най-съвършеният меч в Япония. Със сигурност е най-острият, най-здравият и най-смъртоносният.
— Господине, безценен е.
— Вземете го. Използвайте го. Бийте се с него. Може би ще ви осигури леко предимство. Синът ми ще го познае. Той знае силата му. Този меч е единственото, което би могло да го стъписа. Това е единственият ви шанс. Синът ми има вродена дарба на боец и ако я е развивал целенасочено през последните двайсет години, сигурно наистина е непобедим.
— Не бих рискувал да го загубя.
— Суогър сан, това оръжие е създадено точно с тази цел. Това е призванието му. Ако беше разумно същество, щеше сам да моли да ви защитава. Абстрахирайте се от стойността му. Абстрахирайте се от това, че е рядък. Мислете за него само като за оръжие.
— Добре. Мурамаса ли го е правил?
— Да. „Ковачът на злото“. Той е изковал меча (може би дори това е той) от известната легенда за Масамуне и потока. Листата и клонките заобикаляли острието на великия Масамуне. Мечът на Мурамаса ги привличал и разсичал без усилие. Мурамаса се възгордял, а трябвало да се засрами. Затова мечовете му имат репутация на изключително смъртоносни. Те са жадни за кръв. Освен това имат склонност да намират членовете на шогунския клан и да ги убиват или осакатяват. По време на шогуната били забранени, затова днес са толкова редки. Това е един от малкото запазени. Синът ми ще го познае и ще си даде сметка, че работи за един вид шогун. Това ще го обърка за миг. Не е много, но победата зависи от такива дребни неща.
— Благодаря. Ще ви го върна…
— Не. Ако го убиете, значи мечът е изпълнил предназначението си. Може би затова е попаднал в ръцете ми преди толкова години. Унищожете го. Премахнете го от този свят. Изпратете го в ада. Оттам е дошъл. Той е инструмент на злото. Използвайте го и го унищожете, без да се замисляте.
— Ще го направя, доктор Отова.
— Този меч е благословията, която ви давам. Сега, моля ви, вървете си. Искам да остана сам.
40.
Големите шефове
— Сигурен ли си? — попита Шогуна.
— По-сигурен не бих могъл да бъда. Казвам ви, господарю, този човек е решителен и хитър противник. Сега обаче е в ръцете ни.
— Опасявам се, че в парка ще бъде трудно да овладеете положението. Ще настане бъркотия, а журналистите…
— Десет от хората ми ще се скрият в храстите. Те са специалисти по маскировка. Почти като нинджи са. Аз също ще съм там. Ще бъде рано, ще контролираме достъпа до парка. Никой няма да ни пречи. Ще намекнем на полицията да не се меси. Срещата ще бъде много рано, преди съмване. Ще контролираме ситуацията. Ако обича детето, няма начин да не дойде, а той го обича. Видях го в очите му. По сигнал мога да извикам още четирийсет души. Той има известни умения, признавам, но не достатъчно, за да се справи с мен и още петдесет мъже. Това става само по филмите.
— Ами ако доведе…
— Няма да може. Няма да има време. Не може да ни открие, докато не му се обадим. Ще се наложи да кара с бясна скорост през Токио. Ще наблюдаваме всички пътища към мястото на срещата и ще разберем, ако води съюзници. Дори да има обаче, няма да успеят да стигнат навреме. Планът е безупречен.
— Детето…
— Трябва да умре. Видя твърде много. Без значение е. Тя е нищо.
— Аз просто…
— Господарю, тя не представлява нищо.
— Да, Кондо сан.
Седяха в хола на голяма къща до парка Кийосуми. Наближаваше полунощ. Кондо бе посветил целия ден на приготовленията. Обучените му воини бяха около него; неговият кобун Нии, най-довереният му човек, бе буквално вързан за детето; имаше четирийсет корави бойци от шефа Отани, готови да умрат за него. Не, не бяха най-добрите и предпочитаха да се бият с огнестрелно оръжие, не с мечове, но предпочитаха да умрат, вместо да се предадат, и щяха да убиват, без да се замислят. Пък ако се наложи, имаше достатъчно автомати и пистолети.
Въпреки това Шогуна беше неспокоен, личеше му. Седеше, облизваше устните си, преглъщаше, от време на време потреперваше, опитвайки се да се овладее. Това не беше стихията му. Дори нямаше нужда да е тук, но бе настоял. При все това като че ли вече малко съжаляваше.