Приготовлението продължи без излишен шум. Мъжете сложиха черните си шапчици, взеха торбите с мечовете и се разделиха на групички по двама-трима. Медиците, с по-големи чанти, останаха най-отзад. Командващите — Фуджикава, сержант Канда, капитан Танада, Боб и Сюзан — разгледаха за последен път плана на сградата и тръгнаха първи.
Боб и Сюзан седяха в колата й пред хотела и гледаха как последните хора от отряда се отдалечават в мрака. Акцията започваше след около десет минути. Боб погледна часовника си.
Изведнъж нещо иззвъня.
— Мамка му — изръмжа Сюзан, извади мобилния си телефон и го изключи.
— Да не би да си имала среща с ухажор и да се е ядосал, че си му вързала тенекия? — предположи Боб.
— Шефът ми е ядосан, защото вързах тенекия на него. Обажда ми се за петнайсети път през последните два часа. Изпрати ми и десет текстови съобщения. Иска още сега да ме види.
— Ох.
— Не може да се свърже с мен и това никак не му харесва. Бесен е, отчаян е и утре ще ме уволни.
— Можеш да отидеш.
— Абсурд. Ако кариерата ми ще отиде на боклука, искам да присъствам на последното действие. Искам да видя как нещата загрубяват. Слушай, Суогър.
— Кажи.
— Може ли да те попитам нещо? Ама ще ми отговориш честно. Аз винаги съм била честна с теб. След двайсет минути може и двамата да сме мъртви, затова не ме лъжи.
— Добре.
— Суогър, след няколко минути ще получиш онова, което толкова искаше. Ти постигна своето. Хитро, внимателно, умело, с добро планиране успя да накараш един професионалист от ЦРУ и петдесет японски парашутисти от Японските сили за самоотбрана да нападнат една крепост на якудза противно на всички закони, на които се подчиняват двете организации. Не би трябвало да е възможно, но ти го постигна. Въпросът ми е много прост: защо?
— Защо ли? Ами, Филип Яно значеше много за мен. Почувствах се виновен, защото аз му донесох меча.
— Глупости. През цялото време го твърдиш, но според мен си прекалено умен, за да е истина. Ти много внимателно обмисляш всичко. Това оправдание е само за заблуда. Знаеш, че случилото се с меча е съвпадение. Нямало е начин да предвидиш последствията и затова не носиш вина за тях. Много добре го знаеш. Има и още нещо, което изглежда странно. Защо си си дал толкова труд да намериш меча? Преровил си цяла Америка за него. Значи още преди да се запознаеш с тях, семейство Яно са имали някакво особено значение за теб. Какво, Суогър. Кажи ми.
Суогър се замисли.
— Добре — каза след малко. — Не съм свикнал да говоря за такива неща и досега на никого не съм казвал, но ти заслужаваш да знаеш, Окада сан.
Отмести поглед от нея. Снегът се беше усилил, сипеше се между дърветата, покриваше земята като с одеяло, заглушаваше шумовете. Суогър се замисли за мъжете, промъкващи се в мрака към целта си, в очакване на насилието, на поредната битка. Толкова много битки имаше в това семейство.
— Баща ми никога не говореше за войната. Беше герой, един от малкото живи морски пехотинци, участвали в пет операции. Беше дебаркирал на пет острова, бе раняван седем пъти, веднъж почти фатално, но винаги се връщал на фронта. Накрая, два дни след превземането на петия остров, Йоджима, бил удостоен с Медал за храброст. Никога обаче не се хвалеше с него, дори не го споменаваше. Веднъж ми каза: „Не искам никога да казваш на никого за този медал.“ Това беше много важно за него.
Една вечер през хиляда деветстотин петдесет и пета обаче, няколко седмици преди да умре, бе излязъл на верандата и си приказваше с един свой приятел, окръжния прокурор Сам Винсънт, един симпатичен старец. Говореха си за войната. Сам се тюхкаше, че нищо не е постигнал, и татко му каза: „Сам, мислиш ме за голям герой, а себе си смяташ за провален войник. Нека да ти разкажа нещо и може би ще разбереш, че нещата не са толкова прости. Нали знаеш за онзи голям медал, дето го спечелих във войната?“
Сам отговори: „Ърл, всички знаят, че сам-самичък си превзел един японски бункер и си убил четирийсет души в един ден.“
„Е — отвърна татко, — не беше точно така.“ И му разказа какво точно е станало.
42.
Луната на ада
Епоха шова, година двайсета, втори месец, двайсет и първи ден
21 февруари 1945 г.
Третата камера бе поела основната ударна вълна от взрива. Когато се промъкна през входа, Ърл видя голямата картечница наклонена на една страна и двама мъже, застанали над трупа на трети, да се опитват да я върнат в позиция за стрелба. Мамка им, корави бяха тия копеленца. Продължаваха да стрелят, въпреки че виждаха смъртта си, само и само да убият още няколко врагове. Заслужаваха уважение, дори когато ги убиваш, а той точно това направи — куршумите от леката картечница ги покосиха и вдигнаха облачета прах от бетона зад тях. После нахълта в помещението. С периферното си зрение мярна някакво движение, обърна се, но беше късно — някакъв японец замахваше към него с меч, нямаше как да го избегне, оръжието щеше да се стовари върху врата му.