„Нападат ни“ — помисли си.
Умът му бе празен, свободен от мисли. За момент го обхвана объркване, сякаш всичките му рефлекси отказаха да действат. Последваха нови две експлозии, след тях още две, но още след първата той затвори очите си и ги закри с юмруци.
Когато пак ги отвори, голямото помещение беше полупразно. Видя как някой нахълта, завъртя меча си и посече един от приятелите му с един удар. От ожесточението на нападателя му стана ясно, че тази нощ няма да има милост, щяха да се бият до смърт. В стаята нахълтаха още мъже, остриетата свистяха във въздуха, сечаха, убиваха. Някой хвърли мангал с горящи въглени срещу един нападател, който приклекна и след миг уби противника си с удар през корема.
Нии стана, готов да се сражава, но си спомни задачата си.
Да убие момиченцето.
Не беше въпрос на лично решение. Трябваше да го направи като дълг към своя оябун. Това беше единственият смисъл на живота му: удоволствието да я изчука, после да я убие и накрая да извърши така желаното сепуку и да отиде при своите предци, възвърнал честта си.
Нии се изправи, грабна меча си и докато всички други тичаха напред, към хаоса и смъртта си, той си проби път между тях, изтича до стълбите и се втурна нагоре, през горния етаж, на втория, изскочи в коридора, който беше празен. Преброи вратите, повечето отворени, през които излизаха още въоръжени мъже. Накрая стигна до стаята, където пазеха момиченцето. Извади ключа и го пъхна в ключалката.
Майор Фуджикава видя, че акцията не върви съвсем по плана, фокусът на боя бе около двата входа на къщата, бойното поле приличаше на станция на метрото в пиковия час, но с пътници, размахващи мечове. Не беше хубава гледка.
Фуджикава извади от джоба си пластмасова свирка. Нямаше план; на бързия съвет в хотела не бяха обсъдили тази ситуация. Той обаче разбираше, че хората му не могат да продължат да убиват успешно с тази интензивност. Затова наду силно свирката и няколко десетки чифта очи се обърнаха към него.
— Пуснете ги навън, по дяволите — изкрещя той. — Тогава ги убивайте.
Каква добра идея, всички разбраха смисъла. Войниците веднага се отдръпнаха от вратите и бойците от якудза се изсипаха навън, под сипещия се сняг. Сцената би могла да послужи за сюжет на — поема, ако в смъртта, било то и на престъпник, може да има нещо поетично.
Една фугасна граната избухна сред биещите се мъже. За момент зад бялата завеса на спокойно падащите снежинки бойците се откроиха ярко осветени, като застинали в различни нападателни или отбранителни пози. Гледката напомняше някоя от дърворезбите на Кунийоши, хармония от меки цветове и деликатна грациозност, макар и приложена към сцена на ожесточено насилие. На Фуджикава му се прииска да можеше да измисли седемнайсет срички, които да съчетае в стих, но си спомни, че е войник и отново се хвърли напред с меч в ръка, трескаво търсейки някого, когото да убие; съзнаваше, че друг път няма да има възможност да участва в истински ръкопашен бой и бе решен да се възползва максимално.
Нападението свари великия Кондо в неудобно положение. Когато първата граната се взриви, последвана от още няколко, той беше под душа: извършваше ритуала на пречистване, подготвяше се за събитията на другия ден.
Отначало си помисли: „По дяволите!“
Веднага осъзна, че по някаква магия гайджинът ги е открил. За момент го обхвана ярост срещу коварството на този човек, почуди се кои му помагат и си представи главите им до тази на американеца.
„Гол, хванаха ме гол!“ — помисли си. Навлече халата си и бързо отиде при вратата. Банята беше на горния етаж, над хола. Промъкна се по коридора, като се опитваше да прецени ситуацията и да измисли как да действа. Макар че не се виждаше много, Кондо забеляза сенки откъм стълбището към долния етаж. Танцуващите силуети върху стената отразяваха действителната жестокост на боя. В този момент избухна още една фугасна граната.
Кондо случайно гледаше точно в тази посока и ярката светлина го заслепи. Не можеше да мисли, не виждаше, беше беззащитен.
„По дяволите!“
Знаеше, че не може да се върне в банята, защото така само би ускорил смъртта или залавянето си, което беше почти едно и също. Не можеше обаче и да отиде в стаята си, където бяха мечовете му, защото не виждаше.
Виковете, шумът от юмручни удари и звънът на мечове се усилваха и той разбра, че нападателите са многобройни почти колкото неговите хора. Искаше му се да изтича за мечовете, да ги вземе и да се хвърли в средата на мелето, да убива, да убива и пак да убива; знаеше, че може да обърне хода на битката.