Но блясъкът го бе заслепил трайно.
„Прозорецът на банята“ — помисли си.
Не беше високо, до земята имаше около три метра.
Слепешката се върна в банята, напипа прозореца, отвори го, опита се да си спомни точно къде се намира спрямо външния план на къщата, но осъзна, че мисленето му коства време, а не можеше повече да се бави. Затова скочи, полетя в студения въздух и падна с глухо издумкване.
— Ето един! — изкрещя някой. — Хванете го!
След секунди четирима мъже го държаха.
— Предай се, братко. Ако се предадеш, няма да те убием.
— Не ме наранявайте — изстена той, като си придаде смирено изражение. — Аз съм готвач. Моля ви, само работя тук. Не ме наранявайте.
Мива се опита да запази спокойствие. Чу суматохата навън и разбра какво става. Единствената му мисъл бе да бяга, но беше твърде уплашен, за да се опита да го направи сам. Затова предположи, че Кондо, верният му служител, ще дойде да го измъкне.
След няколко минути осъзна, че Кондо няма да се появи.
Проклинайки късмета си, той пропълзя до вратата, открехна я и видя на стената същите танцуващи сенки, които бе видял Кондо.
Това страшно го уплаши.
Опита се да преодолее паниката.
Помисли си: „Ако успея да се скрия, ще оцелея. Сигурно няма да се задържат дълго. Ще нападнат, ще убиват, после трябва да бягат. Не мога да се измъкна, но мога да се скрия.“
Измъкна се в коридора на четири крака, намери стълбището и като змия пропълзя на долния етаж, в мрака.
— Моля ви, не ме наранявайте, аз съм готвач — повтори Кондо, притиснат на земята от няколко чифта ръце.
— Тоя не е опасен — каза някой. — Акира, заведи го в двора. Продължаваме.
Трима от нападателите изтичаха към мястото на битката, която продължаваше с пълна сила зад тях.
— Хайде, нещастник — изкомандва четвъртият, — тръгвай. Леле, дори не си се облякъл. Горкият.
Наистина, не се беше облякъл, но след няколко примигвания белите петна, които още танцуваха пред очите му, понамаляха. Примигна още веднъж и зрението му се проясни. В двора бяха само той и нападателят, който държеше ръката му извита зад гърба и го водеше нанякъде.
— Моля ви, ръката ми.
— Млъквай — каза другият мъж или може би смяташе да каже, защото някъде между сричките „млък“ и „вай“ Кондо се извъртя и му нанесе драконския удар, един от основните в айкидото, повали го на земята и го фрасна силно с длан в слепоочието, без да знае дали го е убил или само зашеметил.
Младежът остана да лежи неподвижно.
Кондо взе меча му, добро, ефикасно оръжие, и изтича при стената. Прескочи я с един скок, залегна от другата страна, задъхан, изчака да види дали някой ще го последва.
Не.
Изправи се, само по халат, бос в снега. Изтича до най-близката къща, разби един прозорец, качи се на горния етаж, където завари собствениците в леглото.
— Няма да мърдате или ще ви убия. Искам дрехи и мобилен телефон.
Нии отвори вратата и влезе в бялата стая. Беше тъмно. Спомни си, че отляво има ключ и без да помисли, го натисна. Лампата светна и пред него се разкри цялата стая: разбърканото легло, телевизорът, боядисаният в бяло прозорец, навсякъде бяло, бяло и още бяло. Но къде беше детето? Обхвана го паника, после — страх. Не можеше да си позволи да се провали. Изтича при леглото, разхвърли завивките, но не намери никого. Наведе се и погледна отдолу. Нищо. Сети се да опипа чаршафите и установи, че са топли.
„Скрила се е, глупако!“ — помисли си.
Изтича при гардероба, отвори го, но не беше там. Остана само една възможност — банята. Отиде при нея, дръпна дръжката, но беше заключено отвътре. Ето къде била!
— Момиченце, отвори вратата! Много ще си изпатиш, ако не отвориш! Момиченце, прави каквото ти казвам, чуваш ли?
Вратата не помръдна.
Навън шумът от битката се усили още: стонове, викове, предсмъртни писъци, звън на мечове. На Нии му се искаше и той да се сражава. Но трябваше да изпълни дълга си.
— Момиченце! Момиченце, ще се ядосам!
Детето обаче мълчеше.
— Добре — изръмжа той. — Ще съжаляваш.
Отдръпна се и с меча започна да сече вратата, която бе типична съвременна изработка, евтина и паянтова, бързо стана на трески. Три-четири парчета паднаха и в дървото се образува дупка с назъбени краища, достатъчно голяма, за да пъхне в нея ръката и рамото си. Той бръкна, напипа резето и го дръпна.
— Не мърдай, дебелак! — изкрещя някой зад него.
Той се обърна, разгневен, и видя нещо, което приличаше на истински герой от „Костенурките нинджа“. Донатело? Или някой от другите. Леонардо? Рафаело? Сиреч натрапникът бе дребен, хилав, облечен в черно и само с едно изпъкнало око, подаващо се през дупката на маската му.