Боб изблъска единия навън, посочи му коридора и ги изпрати до стълбището, от което се виждаше външната врата. Навън сражението като че ли беше позатихнало, шумът бе намалял. Той отново посочи към вратата и шестимата бавно тръгнаха натам.
Изведнъж чу крясъци — на мъж и на жена — боен вик на двама воини, нахвърлящи се един върху друг.
Единият глас бе на Сюзан.
Навън изведнъж всичко свърши.
Мечовете вече нямаха какво да секат, стоновете утихнаха, бойците дишаха задъхано и от устите им излизаха облачета пара. Всичко бе свършило. Само снежинките продължаваха да се сипят, затрупвайки двора.
Навсякъде, където погледнеше Фуджикава, хората му стояха неподвижно. Някои врагове лежаха безжизнено с пресечени от червени линии тела, други — в локви от кръв, които снегът бе превърнал в червена киша. Повечето обаче бяха коленичили, с белезници, или държаха ръцете си вдигнати, за да бъдат вързани.
— Вържете ги! — изкомандва той, макар че нямаше нужда да го казва, войниците му вече го правеха. — Снайперисти?
Снайперистите още стояха на стената, гледаха за въоръжени мъже в къщата.
Те бързо докладваха:
— Снайперист едно, тук е чисто.
— Снайперист две, не виждам нищо подозрително.
— Снайперист три, всичко е спокойно.
— Снайперист четири, няма цели.
— Проверете сградата! — извика майорът; отново безсмислена команда, защото добре обучените му хора вече бяха започнали да претърсват къщата за криещи се врагове.
Танада се приближи.
— Всичко е чисто, майоре.
— Да, при мен също. Как е при сержант Канда?
Сержантът, който се беше позабавлявал да се бие с бо — метър и половина дълъг прът за дуелиране — се изправи, след като завърза здраво поредния бандит.
— Да, господин майор?
— Преброй хората.
— Слушам.
Сержантът събра командирите на отделения да докладват.
— Не мога да повярвам, че свърши толкова бързо — каза Танада.
Майор Фуджикава погледна часовника си. Бяха минали седем минути.
— Някой да е виждал Мива и детето?
— Суогър сан и американката са вътре.
— Изпратете им помощ. Бързо.
— Слушам.
Той беше бесен. Кръвта му кипеше от гняв, зареждаше мускулите му със сила, дъха му — с решителност.
Можеше да я разсече на две. Можеше да я унищожи.
Хвърли се към нея и тя към него. Бе вдигнал високо меча си и смяташе да нанесе хидари кесагири, ляв диагонален удар, точно като онзи, с който господарят му бе убил корейската курва. Представяше си всичко много ясно: как острието преминава през тялото й, удивеното изражение на лицето, бавното движение на горната част на трупа, изхлузваща се по линията на срязването.
Аррх! Набра инерция, прицели се безупречно, стовари меча върху нея с убийствена сила, ръмжейки от усилие, белите му дробове изригнаха океан от въздух.
Беше бърза, малката кучка! Отскочи и острието я отмина на косъм.
Нии обаче се окопити за части от секундата, завъртя се, използвайки за опора лявото си бедро, и с плоската страна на меча удари бягащата жена. Тя бе толкова лека, че ударът я вдигна във въздуха. Блъсна се в стената със силен трясък. Сигурно я беше улучил в гръбначния стълб, защото ръцете й се сгърчиха спазматично. Изпусна меча и на лицето й за миг се изписа ужас, преди да се свлече до стената и очите й да помътнеят.
Оставаше да я довърши.
Цуки, пробождане. Нии…
— Не!
Някой извика на английски. Нии спря.
— Татко се прибра.
Нии се обърна.
Беше гайджинът.
Негодникът, който го беше унижил, сега му даваше рядък шанс да заличи срама. Войнското му сърце се изпълни с радост.
— Смърт за гайджин — каза той. — После дете и тази курва.
— Причината да си дебел — каза чужденецът — е това, че си пълен с лайна.
Нии се хвърли към него с високо вдигнат меч, спусна го с огромна сила и разсече въздуха. За съжаление гайджинът не беше на пътя на острието му.
Нии се завъртя, вдигна меча и понечи да прободе негодника.
Изпъна двете си ръце напред с намерение да набучи тялото на противника, застанал незащитен пред него. Нищо не можеше да го спре и той продължи да се навежда все по-напред и по-наред, очаквайки да почувства проникването на оръжието в плътта. Мечът трябва да беше много остър, защото тялото на американеца не му оказа никакво съпротивление и той продължи да се навежда напред.
Тогава забеляза, че мечът му го няма.
Второто, което осъзна, бе причината да не държи вече меч. Просто ръцете му ги нямаше. Гайджинът ги беше отсякъл от китките, и двете, чисто и почти безболезнено с удар, който Ягю нарекъл „напречен вятър“, специално създаден за отбрана срещу кесагири и с кулминация, наречена „удар за отсичане на двете ръце“. Чужденецът се беше оказал по-бърз от него.