Мива го погледна надуто:
— Прави каквото искаш. Само знай, че убиваш един далновиден човек. Смъртта на Яно сан и семейството му бяха необходимо зло. Аз се боря да запазя Япония цяла и чиста. Аз съм защитник на стара Япония. Боря се срещу чужденците, а Яно сан, както всички знаем, беше на тяхна страна. Убий ме. Ти така си решил. Няма да се опитвам да те разубеждавам от това жалко отмъщение, което е свидетелство единствено за вашата нищожност. Когато аз умра, част от Япония също ще умре. Нека да се знае, че доброволно ти давам врата си, но след години мнозина ще съжаляват за това, което сега ще сториш.
Снежинките се сипеха, въртяха се, покриваха всичко, заглушаваха всеки шум. Настъпи пълна тишина. Дори пленниците, вързани на земята, гледаха със страхопочитание, съзнавайки важността на този момент. Старецът се наведе напред, проточи врата си не само за улеснение на екзекутора си, а и за облекчаване на своите мъки. Майорът се приготви. Подаде острието за освещаване на един от войниците си, който изсипа върху него една бутилка „Фуджи“. После офицерът зае позиция за шинчокугири, вертикалния прав удар, и полираното острие изсвистя в кристалния въздух. Главата се отдели почти безкръвно. Падна с глухото издумкване на дебела книга върху дъсчен под. Тялото залитна напред, потрепери и застина. Кръвта започна да рисува нови фигури върху снега.
Майорът изпълни бързо чибури, изтръска кръвта и върху снега наблизо се образува ивица от червени капки. После някой засвири американския химн.
Едва към края на първия куплет Суогър осъзна, че музиката идва от него; мобилният телефон, даден му от Кондо, за който съвсем бе забравил, звънеше.
Той вдигна.
— Пет и половина е. Бяхме се разбрали да ти се обадя — каза Кондо Исами. — Имаме сметки за уреждане.
— Така е. Кажи мястото и часа.
— Не е далеч, гайджин. В съседната къща съм, от другата страна на стената. Много приятно място. Ще се срещнем в парка Кийосуми. При езерцето завий наляво. Погледни от лявата си страна. Ще те чакам на едно островче. Лесно ще го намериш. Ще ме познаеш по меча.
45.
Гласът на стоманата
Суогър се обърна и се отдалечи към вратата нарамил меча на Мурамаса. Хакамата му бе вързана по традиционния начин с въженце под формата на цифра осем на гърба му, коланът му — стегнат, платът на дрехите — все още безупречно изгладен. Свърна в уличката отдясно, извървя петдесетина метра, после зави наляво и влезе през отворената порта на парка Кийосуми в бледата светлина на зората.
Попадна в приказна страна. Всичко беше покрито с тънка снежна пелена, абсолютно спокойно в минутите преди развиделяване. Видя пред себе си езерото, гладка огледална повърхност, която се набраздяваше само от време на време от някой от декоративните шарани, проблясващ над водата за миг, преди да се гмурне отново. В единия ъгъл тръстики, все още зелени, защото по вертикално разположените им листа не се задържаше сняг, леко се поклащаха, повече от вътрешни вибрации, отколкото от някакъв полъх във въздуха. Отсреща, под бяла като слонова кост снежна глазура, се издигаше павилион с неколкоетажен керемиден покрив с изящните извивки, характерни за азиатската архитектура, крепящ се на яки махагонови колони, между които тъмнееха матовите стъкла на прозорците. Дърветата бяха покрити по различен начин, сякаш всяко бе облякло различна бяла дреха: боровете — изцяло загърнати, върбите — по-непокорни, като тръстиките, все още зелени в по-голямата си част. Във водата плаваха патици, големите риби се показваха и отваряха усти, снегът бе хрупкав като захар, очертанията на предметите бяха ясни като изсечени от опитен резбар. Не се виждаха сгради. Сцената бе като вдъхновена от хайку: „Градина, 5:32, на зазоряване.“ Той би добавил: „1702 година“.
На едно островче отляво, на стотина метра от него, Суогър видя човешки силует. Тръгна по пътеката натам, прескочи няколко камъка, наредени за по-пряко минаване през едно заливче, наведе се, за да мине под върбите, качи се по дървено мостче, водещо към острова.