Кръглото парче земя, издигнато над водата, бе с диаметър около десет метра, брегът беше изграден от подредени с вкус камъни, някои — с тънка бяла покривка. По края растяха върби, приведени под тежестта на снега, зелени листа с бяла глазура, на места обагрени в пурпурно от слънчевите лъчи, проникващи през плътните ниски облаци. От време на време на водната повърхност се пукаше мехур, излизащ от устата на някой шаран, изплувал, за да лапне нещо или просто да се оригне.
Кондо стоеше изнесъл напред единия си крак в типична воинска поза, издаваща немалък нарцисизъм. Както Суогър, и той държеше саята на рамо, почти като пушка. Върху хубавото му, симетрично лице играеше подигравателна усмивка. Приличаше на джазмен, готвещ се да изпълни виртуозно парче, или на кетчър в бейзбола, очакващ да хване топката. Мускулите му бяха напрегнати и се очертаваха под черното церемониално кимоно, цялото му тяло сякаш излъчваше жизненост.
— Е — заговори той, когато Суогър се приближи, — достойно ли умря Мива?
— Не особено. Приказваше някакви глупости.
— Уви, слушал съм ги много пъти. Ти, Суогър сан, ще умреш достойно, сигурен съм.
— Съмнявам се. Мисля, че ще пищя като малко дете, но понеже не смятам да се случи в близките трийсет години, сега няма за какво да се притеснявам.
На увереното лице на Кондо се разля още по-широка усмивка. После забеляза нещо.
— О, виждам, че баща ми ти е дал меча на Мурамаса. Явно още вярва в тези глупости. С най-голямо удоволствие ще му го занеса обратно още днес. Няма да му кажа нищо, той ще се досети какво означава. Това ще е отмъщението ми към него. Представям си каква мила семейна среща ще бъде.
— Ще получи само главата ти в торба.
— Щом татко ти помага, значи те е изпратил при Дошу. Той е бил и мой учител. Това е много лошо за теб, да знаеш. С Дошу можеш да напреднеш само до определено ниво. Въображението му е ограничено. Дано да знаеш повече от осем удара, ако искаш да оцелееш повече от минута срещу мен. А когато взема главата ти, ще се погрижа и Дошу да научи за това. Иска ми се да можех да го видя.
— Сигурно си нервен, щом говориш толкова много. Не съм дошъл да си приказваме, а да се бия.
— Не съм нервен. Нямам търпение да започнем. Това е съдбовен ден за мен. Не помогнах на Мива да спечели изборите, което толкова искаше, но какво от това? Както обичам да казвам, той бе просто един производител на порнофилми. Сега обаче ми предстои да се бия и да победя един истински самурай, за което съм мечтал от години. Така ще победя баща си и понеже той е живата памет на самураите в Япония, ще вляза в историята.
— Толкова много приказваш, че сигурно си мислиш, че цялото време във вселената е твое.
— Това е вярно. И ще ти кажа защо. Аз съм гений, а гениите винаги побеждават. Такива са законите на генетиката. В кръвта ми тече кръвта на поколения бойци. Освен това имам опит. Побеждавал съм в трийсет и два двубоя на живот и смърт. Знам какво да очаквам в един дуел. Имам сила и издръжливост. Имам информация за противника: знам осемте удара, на които Дошу те е научил, и лесно мога да парирам всеки от тях с една ръка. Знам също твоя личен стил: нанасяш ударите несигурно, най-добре изпълняваш миги кириаге, а краката ти винаги са нестабилни.
— Забравяш едно нещо: играя нечестно.
Мечовете бързо излязоха от ножниците, като змийски езици, рязкото изсъскване от търкането на полирания метал в дървото прозвуча силно в утринната тишина. Кондо беше много по-бърз. Суогър осъзна колко умно е постъпил, като е останал на разстояние — ако се беше приближил, японецът щеше да го разсече с нукицуке при изваждането на меча си от ножницата, още преди дуелът да е започнал.
Островът бе малък и Суогър видя в това предимство за себе си, защото колкото по-малко се налагаше да тича, толкова по-дълго щеше да запази силите си. Колкото повече се опита да се приближи до противника, толкова по-голям шанс щеше да има. Ако трябваше да тичат, размахвайки мечовете като на филм, бързо щеше да се изтощи и тогава никакви умения нямаше да му помогнат.
Реши да започне с нападение, най-печелившата му тактика, и смело пристъпи напред, бързо пресече половината остров, замахна отвисоко към врага си, който го чакаше изправен на пръсти, леко приведен, с насочен напред меч, абсолютно съсредоточен.
Боб се приближи, забравяйки правилното придвижване в залата с плъзгане на краката по пода. Това беше реалният свят, неравната земя бе покрита с туфи, навят сняг, камъни. Изкрещя: „Ай!“ и скочи напред, нанасяйки дясно кесагири, но Кондо, гъвкав, сякаш тялото му бе от живак, бързо отскочи встрани и контрира с много силен страничен удар, класическо йокогири. С бързина, от която сам се удиви, Суогър вдигна меча си навреме, за да парира, и двете остриета иззвъняха почти като музикален инструмент. Суогър почувства силата и точността на удара в мига, преди да отскочи на безопасно разстояние.