Боб се задъхваше.
Божичко, колко стар и изтощен се чувстваше.
— Страх ли те е вече? Виждам го в очите ти. Вече си се примирил с поражението. Чудесно. Мога да те довърша бързо. Няма да почувстваш нищо. Те просто падат, безмълвно. Досега не съм чувал някой да извика. За осем секунди кислородът в мозъка ти се изчерпва. Така и не успяваш да почувстваш болката.
Отговорът на Боб бе йокогири, насочено отляво надясно, изпълнено с церемониалния вик „Ай!“, защото рязкото издишване в подходящия момент ускорява острието. Отново проряза само въздуха. По-дребен човек щеше да падне. Кондо се завъртя в нова отбранителна позиция, после пристъпи напред и на свой ред извиквайки „Хай!“, с невероятна скорост нанесе диагонален удар срещу Суогър, който за щастие реагира навреме и отскочи напред. С мълниеносна бързина японецът демонстрира друг мощен удар, този път своя вариант на йокогири, отляво надясно, много по-елегантно от Боб, достоен да бъде заснет във филм. Върхът на меча му разряза ръкава на хакамата на Суогър и остави около двусантиметрова драскотина на ръката му. Боб подуши миризмата на собствената си кръв. Раната беше сериозна, имаше нужда да се зашие и за около час кръвотечението щеше да изсмуче силите му. Нямаше обаче засегнат важен орган, костта на ръката му не пострада, нямаше прекъснати нерви, просто адски болеше.
Той се завъртя наляво, блъсна се в нещо твърдо, тънкият ствол на една от декоративните върби, и това може би го забави. В този момент, изхождайки от абсолютно отпусната позиция, Кондо нанесе ново йокогири към него. Боб присви очи, не реагира достатъчно бързо, за да парира, бе твърде изморен, за да приклекне.
Но вместо да отвори дупка в гърлото му като в счупен водосток, острието загуби около една десета от скоростта си, забивайки се в дървото, премина през него без никакво усилие, спря и се изтегли на сантиметър от лицето на Боб.
— Майсторки удар, а? — изперчи се Кондо. — Не си го виждал във филмите, нали?
Наистина не го беше виждал. Изведнъж снегът от листата на върбата се посипа около него и дървото се стовари на земята, вдигайки облак от снежинки.
Суогър опита кириаге, възходящият удар, отляво надясно; това бе най-доброто решение в този момент, но беше твърде бавен.
— Виждал съм и по-добри изпълнения — каза Кондо. — Мисля, че Дошу щеше да ти се скара за такава некадърност.
Боб си пое дълбоко въздух.
— Няма ли да кажеш нещо духовито? Май се измори. Това беше последният ти удар. Вече нямаш нападение.
Суогър отново замахна, опита цуки, но изразходи почти цялата си енергия за изнасянето на острието, което прониза само въздуха, където допреди миг бе стоял Кондо.
Въздухът вече не му стигаше. Боже, защо силите му не се възстановяваха?
— Суогър, да приключваме вече. Рискуваш да те нараня лошо. Няма нужда да дереш гърлото си от писъци, когато червата ти се повлекат по земята. По-добре веднага да сложа край на страданието ти.
Суогър отговори с низходящ диагонален удар, толкова непохватно и несинхронизирано, че Кондо почти се обиди. Пропусна с метри. Вече почти нямаше какво да направи.
— Остави ме да сложа край на това, стари боецо. Ще бъде чисто и бързо.
Боб не прие съвета, пробва шинчокугири, низходящият вертикален удар, но отново твърде бавно, без никаква опасност за противника.
— Като не успя да ме убиеш в началото, изобщо няма да можеш сега — каза Кондо.
— Добре. Предложих ти. Имаш моето уважение. Това беше велик момент. Ти си смел мъж. Но купонът свърши. От пет по-силни удара можеш да парираш най-много четири. Знам, че ще умреш достойно, като истински самурай.
— Майната ти — само това успя да роди замъгленият мозък на Боб.
— Хай! — изкрещя Кондо.
Ударите последваха толкова бързо един след друг, че Суогър дори не можеше да ги следи с поглед. Само благодарение на животинските си рефлекси парира първия и втория ляв диагонален, някак успя да вдигне острието във вертикален нисък блок на едно хоризонтално прерязване, отскочи надясно, за да избегне четвъртия удар, десен диагонален, и приклекна, за да посрещне последния страничен — йокогири.
Нямаше време.
Нямаше сила.
Нямаше скорост.
С меча си вече не можеше да издържи на дъжда от удари, които сякаш с всеки следващ още повече се ускоряваха, насочени към тялото му.