Последният бе съвършено йокогири, нанесено с цялата мощ и умение на японеца, и както можеше да се очаква, използва един пропуск в отбраната на Боб. Кондо с кристална яснота си представяше какво ще последва.
Якиба — върхът от закалена стомана — щеше да се забие в хълбока на американеца, да продължи надолу, раздробявайки тазобедрената става, после самата бедрена кост, да пререже бедрената артерия. Кръвта от големия кръвоносен съд, щеше да рукне, обагряйки снега в червено. Острието, без да губи нито частица от инерцията, щеше да пререже плътта от другата страна, напълно ампутирайки крайника, и Боб да падне, кървейки като прасе. Смъртта можеше да не настъпи мигновено, но след осем секунди със сигурност щеше да е факт.
Но макар че по всяка логика точно това трябваше да се случи, то не стана. Вместо това капризната случайност отново се намеси и мечът му рязко спря, ръкохватката се изви, почти изскочи от ръцете му и макар че успя да я задържи навреме, в съзнанието му прозвуча един стар стих. Кой го беше казал? Къде? Кога? Защо му беше толкова познат?
„Стоманата разсича плътта, стоманата разсича костите, стоманата не разсича стомана.“
Опита се да навакса забавянето, но не реагира достатъчно бързо.
Посрещна го мики кириаге, отляво надясно, косаческият удар, най-добрият на Суогър, който го бе упражнявал по пустинните склонове под изгарящото, неумолимо слънце. Злобният стар Мурамаса беше дебнал през цялото време. Мечът му бе жаден за кръв. Премина малко над хълбока, през тръби и жили, през стави и кости, истински урок по анатомия през вътрешните органи, чието съдържание се изсипа на снега. Това не беше най-добре изпълненият удар на Суогър, защото не му достигна сила, за да пречупи целия гръбначен стълб, още по-малко да достигне белия дроб, но дори Дошу би го приел за достатъчно ефективен.
Боб се отдръпна и виждайки близкото, сякаш е далечно, и далечното, сякаш е близо, изненадващо грациозно зае най-логичната поза, следваща от такъв удар, а именно касуми („мъгла“), с хоризонтално разположен над раменете меч, с обърнати настрани китки.
— Изпита ли най-после страх? — попита той и му се стори, че наистина видя подобна мисъл, изписана върху лицето на противника си: „Аз съм смъртен, ще умра, времето ми дойде, защо, защо, защо?“
Като по магия касумито на Боб сякаш само, по волята на меча, премина в цуки, не много добре прицелено, но достатъчно, за да пробие гърлото на Кондо, разкъсвайки гръкляна и сънната артерия, почти прекърши врата му и по странен начин задържа тялото за част от секундата, преди острието да се изтегли и да го остави да падне.
Кондо се просна на земята, от раните му бликна кръв. Лицето му беше безизразно, погледът — премрежен, устата — леко отворена. Около него се вдигнаха пръски от червена киша.
Суогър се отдръпна и опипа хълбока си, където стоманената става, спомен от един руски снайперист във Виетнам преди няколко десетилетия, бе спряла безупречно прицеления удар на Кондо. Това беше единственият му коз и той бе проявил достатъчно съобразителност да го изиграе последен. Раната беше с равни краища, права, но плитка, отвътре изтичаше някаква тъмна течност, но не пръскаше като гейзер, което означаваше, че няма засегната артерия. Боб извади от джоба си шишенце с препарат, ускоряващ съсирването, и поръси с него раната. До един час трябваше да се зашие, ако му останеха сили да потърси помощ. Посипа с препарата и по-дълбоката рана на лявото си рамо.
Адски болеше!
Той се отдръпна, намери ножницата си и се подвоуми за секунда.
„Направи го по правилата — помисли си. — Благодари на проклетия меч.“
Въпреки чувството, че изглежда смешно, той вдигна оръжието хоризонтално пред себе си и се поклони леко на малкото божество, живеещо в стоманата, каза „аригато“ с колкото можеше по̀ японско произношение. Забеляза някакво несъвършенство върху острието, затова рязко замахна с него надясно, за да изтръска остатъците от кръв под формата на абстрактна картина на снега — чибури на японски, церемониалното почистване на меча, което изглежда толкова добре на кино.
После ното: прибра меча, също по правилата, задържа тъпата страна на острието между дланта и пръстите на лявата си ръка, внимателно пъхна върха в ножницата, след което я издърпа нагоре, за да избегне нараняването на режещия ръб, докато с леко изтракване цубата не опря в дървения предпазител на ръкохватката.
Часовникът му показваше 5:39. Боб се обърна и погледна тялото, на човека, когото току-що бе убил. Кондо лежеше сред кървава каша, кръвта вече не пръскаше, изтичаше по-бавно. Някъде в езерото дебел златен шаран се показа на спокойната повърхност и като че ли се оригна, оставяйки разширяващи се концентрични кръгове, маркиращи появата му.