— Кои ти казаха?
— Ами, нали знаеш? Едни костюмета. Повече не знам.
— Разбрах.
Суогър се облече, взе скромните си вещи — паспорта, самолетния билет за полет в 19:00 същата вечер. Ключовете от мотоциклета ги нямаше. И без това не му трябваха вече.
Лекарите настояха да го изпишат в инвалидна количка и единият от войниците го закара в това смешно положение до спрян пред болницата микробус, тъмен „Форд“ без особени отличителни знаци. Времето бе хладно, като в Бойс през януари. Той бавно се качи в колата, използвайки здравата си ръка и здравия крак.
— Всичко ли си взе, серж?
— Достатъчно, за да мога да се върна в Щатите.
— Значи тръгваме. Скоро ще си там.
През дългото пътуване към летището никой не заговори. На практика това бе второто му депортиране от Япония и той знаеше, че е голям късметлия, задето не са го тикнали в затвора. Колите, малките, претъпкани с хора кварталчета, игрищата за голф, всичко преминаваше като на лента покрай прозореца и след два часа ниският, лъскав корпус на Терминал 2 се показа пред тях.
Суогър слезе и единият от войниците го последва.
— Бен ще отиде да паркира. Надявам се, че нямаш нищо против, защото имаме нареждане да изчакаме, докато минеш през проверката.
— Разбира се, трябва да изпълнявате.
Всичко мина гладко. Той се регистрира, показа паспорта си, получи бордна карта (виж ти, билетът му беше за първа класа) и двамата младежи го изпратиха до скенерите.
— Винаги се получава суматоха — предупреди той. — Имам метална става и алармата се задейства.
— Няма проблем. Ще уредим нещата.
Чакайте, това ли е всичко?
— Какво имаш предвид?
— Ами, никой не ме е разпитвал, дори един въпрос не дойдоха да ми зададат. Не знам какво е станало с някои от хората, с които работих. Имаше едно момиченце, което…
— Серж, ние сме само военни фелдшери. Не определяме нищо. Горе са решили да направят така.
— Пак онези „горе“.
— Съжалявам.
— Искам само да разбера дали момиченцето е добре.
— Нямам такава информация, серж. Нищо не са ми казали.
— Ох… добре, добре.
Суогър мина през скенера и този път алармата не се включи. Обърна се, кимна на двамата войници и те също кимнаха, но не помръднаха. Това бе единственият изход и явно имаха нареждане да изчакат, докато размирникът Суогър отлети.
Той тръгна към изхода за самолета, като подмина района с кафенетата и магазините, където преди няколко месеца се беше напил до безпаметност. Чувстваше се… как се чувстваше всъщност? Не доволен, не. Стар. Раните го боляха, накуцваше, трябваше да гълта хапчета, но поне не ходеше с патерици и не го возеха с количка. Усещаше странна пустота. В чакалнята беше мрачно, много подходяща обстановка за настроението му. Чувстваше се изчерпан, безполезен, изтощен, незначителен. Може би дори разочарован. Не можеше да го определи. Приключението бе свършило и сега трябваше да се върне към реалността, към нормалния живот.
До края не престана да се надява. Може би Окада сан щеше да се появи, може би щеше да доведе малката Мико, за да се сбогуват. Така поне щеше да получи някакво чувство за завършеност. Това обаче не стана и скоро извикаха пътниците за полета му.
Острието премина през бурените, преряза гладко стеблата, вдигна сламки и листа, които се разпиляха по вятъра. Наляво-надясно, наляво-надясно, косата събаряше къпините. Боб работеше с постоянен ритъм, навеждаше се, леко се изправяше, замахваше.
Трябваше да започне отначало, разбира се, защото по време на няколкото месеца в Калифорния и Япония теренът отново бе обрасъл. Сега, под облачното зимно небе, изобщо не личеше къде е косил преди и къде не е. За четвърти ден идваше, студът щипеше, вятърът пронизваше, но по неясна дори за самия него причина той се беше върнал с косата и отново се бе заел с тази продължителна работа.
— Това не е проблемът — бе казала Джули. — Изобщо не те интересува какво ще стане с мястото. Нещо те гризе отвътре. Усещам го. Трябва да потърсиш помощ.
— Мила, нищо ми няма. Започнал съм тази работа и сега искам да я довърша.
— Трябва да поговориш с някого за случилото се в Япония. Може би не с мен, не с някого от този град, а със специалист. Не съм те виждала толкова оклюмал от деня, когато за първи път се появи надупчен от куршуми в двора ми. Боб, ако не решиш този проблем, той ще те съсипе.
— Нищо лошо не е станало в Япония. Всички казват, че е било голям успех, че сме си свършили работата. Сега съм пак при теб и всичко е наред, само трябва да свърша тази работа.
— Да, и се върна, както винаги, уморен, натъжен и с нови белези. Такива рани можеш да получиш, само когато се биеш за живота си. Но положението е по-сериозно. Усещам какво става. Някой е загинал, някой, когото си обичал, а не си намерил начин да излееш скръбта си. Скъпи, трябва да направиш нещо, за да ти олекне.