— Много жалко. Много искам да ви помогна. И… такова…
— Да?
— Ами, не знам. Всички тези приказки за миналото. Нещо ми просветва.
— Просветва ли?
— Тази дума. „Меч“. Навява някакви асоциации. Японски меч от Втората световна война. Нещо ме гложди.
— Някакъв спомен ли?
— Не. Дори нямам представа какво. Нещо много смътно, нещо ме човърка. Може би греша.
— Все пак е нещо.
— Господин Яно, понеже сме свързани по такъв начин, ще обещая нещо. Не е много, но само това мога да направя за вас.
— Трогнат съм.
— На тавана вкъщи има разни вехтории. Бяха в къщата ми в Аризона и ги пренесох, когато я продадох. Преглеждах ги преди две-три години, когато трябваше да уредя нещо, свързано с баща ми. Не съм гледал обстойно и очевидно не съм търсил меч. И така, през следващите няколко седмици ще прегледам отново всичко. Може би някоя вещ ще ми подскаже нещо. Някаква следа или де да знам? Били сте толкова път до това затънтено място и го чувствам като дълг към вас, като към войник. Също и като към син на герой.
— Много мило от ваша страна. Сигурен съм, че ще претърсите навсякъде, докато се уверите, че няма нищо непроверено. Ето визитната ми картичка. Моля ви, вземете я и ако има нещо ново, ме уведомете.
5.
Старата гвардия
Младите лица го гледаха. Бяха толкова слаби, толкова невинни, в много случаи дори недоразвити, със светещи очи и изпъкнали скули, почернели от тропическото слънце. Всеки позираше с някой голям боен нож, с автомат или карабина. Взвод надъхани за битки млади морски пехотинци някъде по островите на тихия океан в разгара на Втората световна война. Накрая погледът му се спря върху едно лице на задния ред — баща му. Той също беше изпит, но ако се вгледаш внимателно, можеше да видиш почти животинската му целеустременост. Характерът на баща му бе комбинация от селска хитрост, бащина строгост, майчина доброта, учителска мъдрост и треньорска безкомпромисност и на снимката се виждаше точно това — професионален войник в стихията си, с килнато назад униформено кепе, със здрави бели зъби, личащи в широката му усмивка, с навити ръкави и мускулести ръце, притискащи, доколкото Боб можеше да различи (защото оръжието бе полускрито зад предния войник), автомат „Томпсън“.
Нямаше представа кога е правена снимката. Може би преди Гуадалканал… не, не и с тези карабини M1; може би преди Тарава, може би преди Сайпан, може би преди Йоджима. Имаше и още един, но Боб не помнеше името. Баща му бе един от малко оцелели морски пехотинци, които са участвали в битките на пет различни острова, макар че на Тарава бил улучен от снайперистки куршум, който би убил човек с по-слабо телосложение.
Снимката, стара и намачкана, беше от малкото свидетелства за военните приключения на Ърл Л. Суогър от Блу Ай, Арканзас, който бе започнал кариерата си като ефрейтор и се беше пенсионирал като главен сержант. Истинската история на един войник. Ърл много се различаваше от Оди Раян. Бащата на Боб се беше сражавал самоотвержено, за малко не беше загинал; после някак си, като дребосъка Оди, се беше завърнал. Не стана филмова звезда като него, но постъпи в полицията и още десет години живя пълноценно.
Но това беше всичко. Боб стоеше сам на тавана. Не беше лесно да претърси всички вехтории, които набързо бяха пренесли от къщата в Ахо, Аризона, без да ги подреждат, без да ги преглеждат, просто ги бяха откарали като боклук от миналото и натрупали тук. В кашона, означен „Бъстър Браун. Тъмнокафяви обувки, номер 39“, изписано с почерка на майка му нямаше нищо съществено, в онзи с надпис „Нещата на татко“ — също. Медалите, дори големият, бяха забутани на едно място, потъмнели, с избелели ленти. Боб си помисли дали да не ги даде да ги почистят и да ги сложат в рамка, като спомен за храбростта на стареца. Баща му обаче щеше да се почувства неловко от такава показност. Имаше медали за отлична стрелба от полицията и пожълтели изрезки от вестници от месеца на смъртта му през 1955 г.
„Е, направих всичко възможно“ — помисли си Боб.
Спомни си за визитната картичка на господин Яно в портфейла си.
„Уважаеми господин Яно, — представи си как му пише, — прегледах вещите, останали от баща ми, и не намерих нищо, което може да ви помогне в търсенето. Може би ако…“
Тогава изведнъж му хрумна друга възможност.
Тук бяха вещите, които майка му бе събрала след погребението, преди да се пропие. Имаше обаче един период от три години, през които сестра й, Агнес Боуман (учителка и стара мома, която още не беше намерила достатъчно достоен мъж), бе живяла при тях. Точно тя го отгледа, докато Ърла Джун се напиваше до безпаметност, за да умре, ненавършила още четирийсет. Грижеше се за него строго, не с любов и нежност, но със суровото чувство за семеен дълг. Леля Агнес не беше щедра жена, но това не му пречеше. Тя правеше онова, което трябваше да се направи, и нямаше много време да отглежда деца като Боб, който и без това през първите години след смъртта на баща си се затвори в себе си и не контактуваше много с нея. Може би и тя се беше затворила по същия начин. Нямаше проблем: леля Агнес го напътстваше, плащаше сметките и го хранеше; в сравнение с това едно стискане на ръката или прегръдка нямаше голямо значение.