Ърл каза: «Вашите момчета ми го дадоха, когато се връщахме в батальона след сражението. Извадили го от бункера. Някой го взел от трупа на японския офицер, преди да изгорят всичко с огнехвъргачките. Онзи тип се опита да ме подстриже с него. Реших, че може да ви хареса.»
Трябва да ви кажа, че японските мечове се ценяха много като военни трофеи, особено ако са пленени в битка. Можех да го продам и наистина през следващите няколко седмици много офицери предлагаха да ми го купят, като един ми предложи цели 500 долара. За мен обаче мечът беше безценен.
Истината обаче е, че той не е мой. Не съм го спечелил аз. Ърл го спечели и ми го подари само от съчувствие към младежите, които са дали всичко от себе си, дори това всичко, както беше в моя случай, да не е било най-доброто.
Затова си мисля: Какво право имам аз да притежавам този меч? Моля ви, нека да ви го изпратя. Научих, че Ърл има син. Той трябва да го получи — макар че искам да ви кажа, мечът е много остър и едно от децата ми вече се поряза на него. Това обаче е символ на стореното от Ърл през онзи ден. Моля ви, пишете ми дали бихте желали да ви го изпратя.
Джон Х. Кълпепър
Джули го закара на летището в Бойс, кръстено на един летец, герой от Втората световна война. Боб имаше билет за Денвър, после — за по-дълъг полет до Чикаго, където щеше да кацне на летище, носещо името на друг военен герой.
— Утре вечер се връщам — каза на жена си. — В десет и петнайсет. Мога да се прибера с такси. Знам, че имаше тежък ден.
— Не, не. Аз ще те взема.
Тя все още беше най-хубавата жена, която бе виждал, все още със сламеноруса коса, само с няколко побелели косъма. Беше медицинска сестра и сега ръководеше клиника в Източен Бойс; много обичаше работата си. Бе майка на единственото му дете, беше го приела преди години и му даде шанс в живота, когато сякаш целият свят се беше съюзил, за да го съсипе. Сега любовта им бе вече поостаряла, поизтъркана, клоняща повече към приятелство, отколкото към страст.
— Добре, ще…
— Боб, да не направиш пак някой от твоите номера?
Тя го познаваше толкова добре, че понякога малко го плашеше.
— Не се безпокой.
— Познавам те. Ти си най-щастлив в пущинака с Дони фен, докато преследвате други мъже и те преследват вас.
Навремето Джули бе омъжена за Дони Фен, загинал при акция във Виетнам. Там Дони бе спасил командира на снайперистите си, останал безпомощен в джунглата с разбита бедрена става. Този командир беше Боб.
— Само се опитвам да намеря меча на онзи джентълмен от Япония. Стори ми се добър човек и искам да му помогна. Това е всичко.
— Да, но знам навиците ти. Когато си наумиш нещо, все повече се вманиачаваш и нищо чудно сам да се навиеш отново да заминеш за Виетнам. — Беше се случвало няколко пъти. — Понякога не можеш да се сдържиш. Някой идва да те моли за нещо, а ти не умееш да отказваш. На света няма по-отзивчив човек от теб.
— Да, понякога така става.
— Сега обаче никой не те кара да се вманиачаваш толкова. Това не мога да разбера. Всичко, което правиш за този човек, е много хубаво. Само че си даваш твърде много труд. Какво става? Защо се чувстваш толкова задължен? Защо е толкова важно за теб? Да не го използваш като повод да си намериш пак някоя справедлива кауза и да се развилнееш.
— Не. Чувствам, че съм длъжен да го направя заради баща си. И заради бащата на японеца.
— Баща ти е починал през петдесет и пета. Било е отдавна. Какъв дълг можеш да имаш към хора, които са умрели преди половин век?
— Дори и аз не мога да разбера, мила. Трябва да го направя. Просто трябва.
— Само не си търси повод пак да воюваш, разбра ли? Тук живеем добре. Заслужил си го. Радвай се на живота.
— Прекалено съм стар, за да воювам — успокои я Боб. — Искам само да пия и да спя и понеже ти не ми даваш да пия, остава само да спя.
— Да го видя, няма да повярвам!
6.
Голямата бяла къща
Пропусна адреса при първото преминаване през Кенилуърт, който бе дълъг малко повече от километър и се намираше на брега на езерото Мичиган на двайсетина километра от Чикаго. Къщите бяха големи, внушителни и очевидно собствениците им бяха заможни, а онези, които живееха с изглед към езерото, трябва да бяха най-богатите.
При втория опит я намери: беше я пропуснал, защото къщата изобщо не се виждаше, имаше само вход на алея, скрит сред лози под сянката на високи брястове. Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да разчетеш числото 156 на страничната колона. Боб навлезе в алеята с взетия под наем шевролет, продължи стотина метра през тунел между дърветата и когато най-накрая внезапно излезе на светло, видя огромна скъпа бяла къща, едно от онези легендарни места с по стотина стаи, мраморни мозайки и гаражи за по шест автомобила. От онези места, където са живели великите фамилии по времето, когато още е имало велики фамилии.