Боб остави колата, слезе и почука на входната врата. След няколко минути се появи едър, брадат мъж приблизително на неговата възраст, облечен почти изцяло в черно. Явно обичаше да си посръбва, защото държеше чаша с някаква кафява течност.
— Господин Кълпепър?
— Вие сте господин Боб Лий Суогър, предполагам.
— Да, аз съм.
— Хубаво име. Звучи толкова южняшки. „Боб Лий“. Хайде, влизайте. Идвате точно в уречения час. Казахте два и сега е два.
— Благодаря, сър.
Боб влезе. Къщата беше прекрасна, макар че малко приличаше на музей. Изглеждаше, сякаш не е за живеене, а само за красота.
— Хубаво местенце — отбеляза Боб.
— И още как, но съм решил да я продам. Случайно да имате шест милиона?
— Не, сър.
— Трябваше да проверя. Както и да е, ще пиете ли нещо? Обзалагам се, че обичате чашката.
— Навремето пиех, но вече не. Благодаря, но няма да се възползвам. Една чашка и утре ще осъмна някъде в Шанхай с нова жена.
— Точно това се случи с мен! Е, почти. Както и да е, разбирам ви. Развеждали ли сте се?
— Веднъж. Пиенето беше една от причините.
— Не е много забавно, а? По цял ден се опитваш да се поддържаш в приятно наквасено състояние, докато главоболията преминат. Аз ще си долея, ако нямате нищо против.
Кълпепър отиде при бара, наля си малко от бутилка „Мейкърс Марк“ и сложи още една бучка лед.
— Както ви писах, спомням си меча. Веднъж през петдесетте се порязах доста сериозно на него. Беше остър. Само да го погледнеш и започваш да си представяш кръв.
— Доколкото знам, единствената цел на бойните мечове е била да убиват. Иначе са били пълни боклуци. Не като лъскавите оръжия, с които се кичат старите японци.
— Ръката ми още носи доказателството колко е бил остър.
Кълпепър вдигна ръкава си. Белегът беше дълъг и зловещ.
— Тук има четирийсет шева, човече. Единственият повод да се представям за мъжкар. Хората си мислят, че ми е от бой с ножове. Участвали ли сте в ръкопашна схватка?
— Веднъж се наложи да убия човек с нож, за съжаление.
— Очаквах го. Виждам, че няма с какво да ви впечатля. Няма значение. Както казах, баща ми почина преди няколко години. Като единствено дете аз наследих къщата. След войната той се занимаваше с реклама и доста му се удаваше. Но като че ли бяхме от различни светове. Той беше избрал своя път, аз — моя. Рекламната индустрия не ме привличаше. Никога не съм си представял, че думата „клиент“ ще излезе от устата ми, започнах да работя в телевизията. Никога не се наложи да изрека „клиент“. За сметка на това трябваше да повтарям думата „спонсор“. И така, налага се да продам тази къща, за да платя за третия си развод, който е голяма каша. Защо младите красавици се разкарват толкова трудно?
— Нямам представа — отговори Боб и се усмихна.
— Защото никога не са чували думата „сбогом“. Когато им я кажеш, го приемат твърде лично. — Кълпепър се засмя. — Тая, последната, иска далака ми за обяд плюс състоянието на баща ми. Невероятно.
— Звучи сериозно, господин Кълпепър.
— Слушайте, дори врял и кипял мъж като вас ще се поизпоти в моето положение. Както и да е, ако нямате нищо против, ще ви заведа на тавана и ще ви оставя да се забавлявате. Мечът може да е там, може да го няма. Наистина не знам какво е станало с него. Просто не ми се разравя да претърсвам всички онези вехтории. Разбирате ли?
— Естествено. Моят таван също е в пълен безпорядък.
— Така… как да се изразя? Ако намерите нещо, така да кажа, лично. Интимно. Може би баща ми е държал купчина порнографски списания или пък писма от любовница, или може би дори от любовник. Нещо уронващо престижа. Просто го оставете там, където е, става ли? Не се интересувам особено от онова, което наричат „истината“. Искам да го помня като мълчаливия, скован, мрачен труп, какъвто беше приживе, разбрахме ли се? Не ми се ще да открия, че и той е бил човек.
— Разбрах.
Стигнаха до трета врата в дъното на коридор и влязоха.
— Така, сега ще ви оставя насаме като стари другари от морската пехота. Ако не го е изхвърлил, мечът трябва още да е тук. Разполагайте се, не бързайте. Тоалетната е следващата стая по коридора. Ако искате нещо за пиене или да хапнете нещо, извикайте ме. Тук съм само аз с юридическите си проблеми и единственото ми занимание е да се опитам да издиря дъщеря си, която избяга с някакъв тип, изживяващ се като режисьор на документални филми. Забелязали ли сте? В наши дни всеки се бута в документалното кино. Ако имате нужда от нещо, само извикайте. Мечът е повече ваш, отколкото мой, и старецът щеше да се зарадва, че най-после е попаднал при вас и ще отпътува за Япония.