— Благодаря, сър.
— Моля ви, не ме наричайте „сър“. Казвам се Том. Малкият Том, син на известния господин Кълпепър от „Кълпепър, Таунсенд и Мейтърс“.
— Дадено, Том.
— Може ли да ви наричам „серж“? Винаги съм искал да наричам някого „серж“, като по филмите.
— Разбира се, но повече съм свикнал да ми викат просто Боб. Приключил съм вече кариерата си в морската пехота.
— Боб. Добре. Просто Боб.
И така Боб се обърна и се зарови в спомените за живота на човека, който, макар и за кратко, бе командвал рота „Ейбъл“ на далечния остров Йоджима, един истински ад, който нито единственият му син, нито дори сержант Суогър, ветеран от три мисии във Виетнам, можеха да си представят.
Разглеждайки съдържанието на кашоните, Боб навлизаше все по-дълбоко в живота на Кълпепър и биографията на бившия офицер постепенно се оформяше в главата му. Две съпруги, едната много по-красива и по-млада от другата, втори брак някъде през шейсетте, когато единственият му син, Томи (русоляв дебеланко, малко комплексиран от славата и успехите на баща си) бил вече в гимназията, намусен и раздърпан тийнейджър.
Накрая, след като търси близо час и разрови трийсетина кашона, пазещи свидетелства от авантюрите на Кълпепър в областта на рекламата, Боб стигна до спомените от Втората световна война. Вероятно имаше и кашон със свидетелства от Йейл, Харвард или където другаде бе завършил. Сувенирите от войната бяха обичайните дрънкулки: ленти за добро поведение, звезди за участие в битки, „Пурпурно сърце“ и няколко други дреболии, но най-ценното бе грижливо воден командирски дневник, съдържащ подробна информация за назначенията на офицера. Боб го прегледа набързо и видя, че наистина през 1944 г. Джон Кълпепър е бил назначен за командир на трийсетчленен пехотински взвод на военния кораб „Айова“. Всъщност това бил билетът му за оцеляване. Сякаш командването казваше: „Не се бой, богаташче, ние бдим над теб. Когато всичко свърши, ще се върнеш вкъщи с някоя и друга звезда за храброст, капитански чин, няколко героични истории за разказване и ще натриеш носа на всички прости селянчета, които са киснали до уши в кръв.“
Джон имал желание да се бие. Можел да проспи войната, но записите показваха, че към края на януари се прехвърлил от „Айова“ на военнотранспортния кораб LCI–552, на който части от 28-ми полк пътували за среща със смъртта в разгара на най-голямата настъпателна операция в историята на Морската пехота. Това определено изглеждаше странно. Може би на борда на LCI е имало злополука и някой офицер от 28-ми полк бе пострадал толкова, че да не може да изпълнява задълженията си, което позволило на Джон да отиде на мястото му. Или пък Джон толкова се беше издънил на „Айова“, че за наказание го бяха изпратили на фронтовата линия. Повече от всичко обаче този ход намирисваше на външна намеса. Често се случваше. Във Виетнам някое от момчетата внезапно изчезваше още през първия месец на тринайсетмесечната служба, изтегляха го на канцеларска работа в Пентагона. Някой се оплакал на мама, която казала на тате, пък той бил направил на някой конгресмен услуга за милион долара и хоп, нашето момче се озовава на самолета за вкъщи.
Не така станало с Джон Кълпепър. Той използвал връзките си, за да участва в битката, не да се измъкне от нея.
Едва ли му е било лесно. Една година бездействие далеч от фронтовата линия не е най-доброто обучение за нещо като Йоджима и когато пристигнал в 28-ми полк, нито командирът, нито другите офицери, нито войниците го познавали. Влязъл в бойните действия почти без психологическа подкрепа, което винаги е трудно, още повече при необичайната ожесточеност на сраженията около Йоджима.
Джон останал на острова около седмица. На третия ден Ърл Суогър бил изпратен от командването и провел с хората му успешно нападение над бункера на северозападния склон на Сурибачи при опитите на 28-ми полк да заобиколи и прекъсне достъпа до сто и петдесет метровия вулкан. Няколко дни по-късно краката на младия офицер били поразени от паднал наблизо снаряд. Прекарал три нощи в лазарета и бил евакуиран. Възстановявал се на Хавайските острови, където се оженил за годеницата си, Милдред, майката на Томи — скромно момиче също от района на Бостън. Докато се възстанови достатъчно, за да участва отново в бойните действия, атомните бомби били пуснати и войната свършила. Прибрал се вкъщи като герой, макар че вероятно не бил изстрелял нито един куршум.