Ако го поклатиш, мечът леко потракваше, защото, Боб сега забеляза, ръкохватката не прилепваше плътно.
— Спомням си, че можеше да режеш хартия с него — отбеляза Том Кълпепър. — Толкова беше остър. — Ето, дайте да проверим.
Взе дебел лист и Боб допря острието до хартията, мечът се задържа за миг, сетне премина през нея като през масло. Том пусна двете половини от листа на земята.
— Не мога да повярвам, че е толкова остър. Нищо не може да бъде толкова остро!
7.
Нарита
„Запази спокойствие… Запази спокойствие.“
Но единственото, което му оставаше сега, бе да чака.
„Това е тест — помисли си. — Изпитват гайджина. Искат да видят дали съм достатъчно зрял, дали имам достатъчно търпение, дали зачитам достатъчно етикета и ритуалите, за да ме пуснат в Япония… Или може би и те са като всички ченгета. Не им дреме.“
Какъвто и да беше случаят, резултатът бе същият. Седеше в полицейския участък на международното летище „Нарита“, на шейсет километра от Токио. Беше скромно, функционално помещение, нямащо нищо общо с шикозния блясък на обществените помещения на по-горните етажи.
Процедурата беше задействана. След като мечът се намери, Боб се обади на полковник Бриджис в Историческата секция на Морската пехота, обясни му всичко и той предложи да уреди документацията, която бе доста обемиста. Имаше познати във Вашингтон и познаваше хора с връзки в Японската външнотърговска организация (ЯВТО) на Западното крайбрежие, а пък те познавали някакъв мистериозен и влиятелен функционер в Министерството на икономиката, търговията и индустрията (известно като МИТИ) — една от онези големи правителствени институции, дърпащи конците на много места. Внасянето на меча в страната беше уредено. От митницата щяха да го изпратят в полицията, където да му издадат разрешително. С митническия сертификат и полицейското разрешително всички формалности би трябвало да бъдат уредени.
Нещо обаче не беше наред. Сега чакаше в централното помещение, близо до регистрацията, заедно с пребити корейски работници, разгневени надничари, които се понапили, разгорещили се и трябвало да бъдат усмирени с някой и друг удар по главата; с улични измамници; може би с някой и друг дребен гангстер, ако се вярваше на слуховете, че членовете на мафията са във всички прослойки на японското общество. Наричаха ги якудза.
„Я, чакай, чакай! Най-после, да, ето го меча!“
Полицаят носеше светлосиня униформа и малък пистолет (вероятно „Смит и Уесън“) в черен кобур. Не беше внушителен, не като по-едрите си и яки колеги в Америка.
— Да, господине. Документите са тук. Само ми трябва разрешителното и всичко би трябвало да се уреди.
— Да се уреди?
— Да, господине. Ето писмото.
Той го подаде.
— Това е реликва от войната. Бащата на господин Яно е загинал в битка и мечът е паднал. Мисля, че така е станало. Баща ми го е взел. Господин Яно дойде да търси меча в Америка. Тогава не беше у мен и три месеца го търсих, но се намери.
Полицаят взе документа.
— Трябва да ви го изпратят от митницата на горния етаж. Всичко е уредено.
— Мечовете са много опасни. Трябва да почакате. Ще проверя и ще ви извикам. Моля, върнете се на мястото си.
Боб отново седна. Беше си мислил, че ще отнеме само няколко минути, но минутите се точеха, докато станаха шейсет, после — още толкова. Дали да не излезе, да си вземе книга, вестник, чаша кафе?
Всички други в помещението изглеждаха по-търпеливи от него. Седяха, без да издават звук, без да се суетят; времето сякаш не съществуваше за тях.
От време на време извикваха някого: за разпит, за показания, за разпознаване.
Накрая, около третия час, извикаха някакво име и след няколко секунди той осъзна, че това е някакъв вариант за произнасяне на „Суогър“ прозвуча като „Су-уага“.
— Да, аз съм.
— А, да. Елате, моля.
Тръгна след полицая — някакъв друг, по-слаб, по-млад, но със същата униформа и същия малък пистолет в кобур. Минаха през няколко оперативни помещения, напомнящи повече за застрахователна агенция, отколкото за полицейски участък — нямаше го това усещане за заплаха, която по-едрите им американски колеги внушават с ръста си.
Накрая го пуснаха в някаква стая. Вътре стоеше по-високопоставен униформен полицай, който му даде знак да седне.
— Съжалявам, трябваше да проверим някои неща. МИТИ може да си прави всякакви планове, но тук никой не знаеше нищо. Бюрокрация.